— Знам — отговори Франке, намести се по-удобно в седалката, затегна предпазния колан и изгледа Роглер продължително и сериозно. — Но се страхувам, че вече няма значение — продължи с тон, от който Роглер го побиха студени тръпки. — Ако не се случи някакво чудо, господин Роглер, след двадесет и четири часа този град с всичките му жители ще престане да съществува.
Толкова бързо стигнаха края на пътя, че Варщайн не успя да реагира достатъчно бързо. Единственото действие, на което бе способен, се оказа напълно погрешно. Оградата изникна внезапно зад един завой на пътя и Варщайн инстинктивно натисна спирачката, но толкова рязко, че колата подскочи. Вместо да влети в металната порта, която сигурно щеше да пробие, тя се вряза в единия от двата бетонови стълба, ограждащи пътя, и спря след мощен тласък, счупени стъкла и строшен метал. Двигателят издаде звук, от който му стана ясно, че вече никога няма да потегли. От силния удар Варщайн се заби във волана.
Когато със замаяна глава се надигна, в гърдите му пареше пулсираща болка. Дишането го затрудняваше, но, общо взето, се бе отървал с малко, както впрочем и другите двама в колата, които тъкмо се изправяха. Ангелика бе паднала на колене, а Ломан бе изхвърлен от удара и сега се намираше под арматурното табло. С проклятия и псувни той се изправи, но се подхлъзна и пак се озова на пода. Въпреки сериозността на положението Варщайн не се сдържа и злорадо се ухили.
— Наред ли е всичко?
Ломан с мъка изпълзяваше в този момент и докато се настаняваше отново на мястото си, се опита с поглед да го прониже.
— Да — просъска той. — Но определено не заради шофьорските ви умения.
Варщайн се въздържа от коментар. Хиленето му и без друго граничеше с хистерия. Странната светлина отвън, идваща отникъде, още повече засилваше страха му. Единият от фаровете бе счупен, а другият осветяваше пространството точно пред колата и бе достатъчен, за да види, че почти бяха изтръгнали бетоновия стълб от мястото му. Той се беше наклонил силно встрани и бе повлякъл със себе си част от оградата и едното крило на портата, така че се бе образувала пролука, през която спокойно можеха да се промушат. Беше странен този удар, защото не караха с висока скорост — ако беше така, нямаше да се отърват с толкова малко, защото никой от тримата не бе със закопчан колан. Оградата изглеждаше в същото окаяно състояние като първата. При това и тя не бе тук повече от три години.
— От тук нататък ще трябва да вървим пеша — каза Ангелика. Варщайн се поколеба, преди да отвори вратата. Без сам да забележи, колата се бе превърнала в своего рода крепост, последен бастион на тяхната действителност, чиито стени все още се съпротивляваха на безумието, завладяло външния свят. Да я напусне за него означаваше да предаде последната си защита. Макар и да знаеше, че тази защита съществува само във въображението му и че това, което ставаше навън, не можеше да бъде спряно от дебела няколко милиметра ламарина и стъкло. Питаше се дали Нещото, което бе видял, ги е последвало.
Един след друг излязоха от колата. Бе станало чувствително по-студено. Ангелика неволно се притисна към Варщайн и той инстинктивно сложи ръка върху раменете и. Ломан обиколи колата да разгледа щетите. Беше съвсем излишно — колата не можеше въобще да потегли. Варщайн знаеше, че входът на тунела е на километри оттук. Макар че пътят бе невероятно променен от последното му идване, можеше да различи околността.
— Какво правите? — попита той раздразнено, когато Ломан клекна и задърпа теглича на колата.
— Гледам каква сте я свършил. Моите почитания! Ако тук нещата се развият зле, можете да потърсите работа като трошач на коли. С удоволствие ще ви напиша добра характеристика.
Той се изправи с пъшкане, обърса ръце в якето си и дойде при тях. Погледът му недоверчиво се плъзна по наполовина откъснатото крило на портата. Варщайн понечи да тръгне напред, но той го спря с ръка.
— Внимавайте! Вижте!
Варщайн проследи с поглед ръката му и видя тънка сребриста жица, прокарана най-отгоре по оградата. На равномерни разстояния един от друг се виждаха бели полусферични порцеланови изолатори.
— Оградата е под напрежение — каза Ломан. — Вероятно вече не работи, но въпреки това трябва да внимаваме.
Добре, че каза последното, помисли си Варщайн, защото, ако по оградата все още минаваше ток, така, както се блъснаха, вече щяха да са добре опечени. Въпреки това видът на оградата го обезпокои. Ако предишната ограда имаше за цел да възпре любопитни, това тук си беше доста сериозно.