Мъжът пристъпи крачка напред към ранения. Един от войниците се опита да му прегради пътя, но не успя. Мъжът се усмихна и след секунда нервната решителност върху лицето на войника бе заменена от безгранично учудване. В следващия миг сне оръжието и отстъпи крачка встрани.
Непознатият клекна до ранения войник. Майорът веднага се отдръпна, но този път не от страх. Чувството бе различно от това, което изпита при близостта на друидите. Човекът тук не го плашеше, но излъчваше невероятен авторитет, който нямаше нищо общо със сила. Бе авторитетът на човек, който прекрасно знае какво върши и го върши правилно. Застинал от учудване и страхопочитание, майорът видя как той внимателно отстрани ръцете на войника от лицето му и безкрайно предпазливо докосна самото лице.
Войникът хленчеше от болка и се опита да избута ръцете на непознатия. Но след това изведнъж така се отпусна, че майорът не бе сигурен дали е още жив. После видя, че гърдите му леко се повдигат и спадат. Дясното му око бе цялото в кръв, но лявото бе отворено и спокойно наблюдаваше мъжа. В него нямаше нито страх, нито болка.
— Не се страхувай, братко — каза непознатият. Усмихна се и макар че усмивката му не бе насочена към майора, той също изпита надеждата и топлината, които тя излъчваше и с които изпълни ранения. Този непознат поне щеше да му отнеме болката и страха в последните мигове. Нямаше значение кой е и как и защо бе дошъл.
В това време процесията на друидите достигна водата. Майорът не можеше да каже какво точно бе очаквал, но във всеки случай не и това. Мъжете просто продължиха напред. Водата стигаше до глезените им, после стигна до коленете им, накрая до хълбока, но те все продължаваха да вървят. Ще се удавят, помисли си той. Може би се чувстваха ненараними заради фокусите, които бяха правили, но единственото, което щеше да се случи сега, бе във водата да се появят сто трупа.
— Спрете! — заповяда майорът. Скочи и извика още веднъж, този път по-силно: — Спрете ги!
Двама-трима войници наистина се опитаха да изпълнят заповедта, но дори не успяха да се доближат до мъжете. Те продължиха невъзмутимо пътя си.
— За Бога, спрете! — викаше майорът.
Виковете му заглъхнаха нечути от никого. Водата вече стигаше до гърдите на друидите.
Майорът вдигна ръка. Двигателят на моторницата проехтя в тишината. Мъжете в лодката вдигнаха оръжията и дадоха залп. Точно пред друидите водата изригна във висок стълб в начертана сякаш с линеал права линия. Въпреки това не спряха. Водата вече стигаше до шията им.
За момент майорът съвсем сериозно премисли възможността да заповяда огън. Не беше ли по-добре да се разминат с двама-трима ранени, отколкото бездейно да гледат как стотина мъже отиват на сигурна смърт, тласкани от някакво религиозно безумие.
Не се наложи да взема това решение. Прожекторът на полицейската моторница започна да трепери. Светлините в небето замигаха още по-силно и до брега внезапно долетяха изплашени викове и писъци. Водната повърхност вече не бе гладка. От центъра на процесията в полукръг започнаха да се надигат все по-високи вълни и моторницата взе силно да се клатушка. Вълните не бяха достатъчно силни, за да я преобърнат, но войниците изобщо не можеха да се прицелят.
— Проклети идиоти, убийте се тогава! — прошепна майорът. Мъжете продължиха невъзмутимо напред и след няколко секунди черните вълни на Лаго Маджоре се затвориха над главите им.
Пътуването през тунела приличаше на някакъв кошмар. Варщайн знаеше, че едва ли е изминал и половин час, защото дрезината бе като онези, които бяха използвали преди при строителството на тунела и макар че наоколо бе абсолютен мрак, можеше да почувства скоростта, с която се движеха. Но и за тримата този половин час се превърна във вечност, в която всяка секунда бе изпълнена със страх и очакване за нещо лошо, което дебнеше в тъмнината.
За разлика от друг път този страх бе съвсем конкретен, защото бездънният мрак тук не бе просто липса на светлина, а като че ли екран, върху който се проявяваха ужасите, родени от подсъзнанието им. Независимо от всичко, което се бе опитвал да си втълпи по пътя към тунела, безкрайно се радваше на обстоятелството, че с мислите и желанията си можеха да влияят на действителността. Досега това обстоятелство действаше като благословия.
Но можеше и да не продължи да е такова. Тук, в тази черна и сякаш безкрайна тръба, където бяха сами със себе си и страховете и очакванията си, новите им способности можеха да се окажат и проклятие, дори смъртна опасност. Желанието на Ломан бе достатъчно, за да получат превозно средство, и може би и страхът му пред ужасите на тъмнината или пък тези на Ангелика, или дори неговите собствени щяха да са достатъчни, за да приемат тези ужаси образ. Варщайн се опита да мисли за нещо друго. Но колкото повече си налагаше да не мисли за страха си и за апокалиптичните ужаси, толкова по-настоятелно мислеше за тях. Затова поне за него пътуването бе като пътуване към Ада, през което време остаря със сто години. Накрая пред тях просветля. Не беше краят на тунела, защото светлината бе жълта и много твърда, за да е естествена, а и навън все още бе дълбока нощ. Макар че дрезината се движеше с двадесет или тридесет километра в час, те се приближаваха доста бавно към светлината. Варщайн прецени, че трябваше да изминат още два-три километра, преди да различат някакви очертания в размитата светлина.