Целият тунел бе силно осветен не само от лампите на тавана, а и от множество прожектори, които явно не бяха от обичайното осветление на строежа, а бяха поставени допълнително, за да осветяват нещото, което се намираше на релсите пред тях. Дрезината намали ход и когато се приближиха до осветената част, съвсем спря. Варщайн не каза нищо, но забеляза, че Ломан, който я управляваше, не бе докоснал нито един от контролните уреди. Без да продумат, слязоха и се приближиха до двата влака, поставени един до друг върху релсите. Стъпките им ставаха все по-бавни и накрая съвсем спряха. Изминаха няколко безкрайни секунди, преди Ломан да наруши тежкото мълчание.
— Така значи… Ето го и терористичното нападение! — Гласът му звучеше уплашено.
Варщайн не бе в състояние да произнесе и дума. От тримата той най-добре можеше да се досети какво щяха да видят.
Двата влака щяха да си приличат като две яйца, ако не бе коренно различният им външен вид. И двата бяха свръхскоростни ICE 2000 на Дойче Бундесбаан и бяха не по-стари от две години, защото това поколение влакове бяха пуснати едва наскоро. Въпреки това единият изглеждаше така, сякаш стои тук най-малко от век, дори цяла ера.
— Така си и знаех — каза Ломан. — Излъгаха… излъгаха цял свят!
— Господи, какво е станало с тях? — прошепна Ангелика. Изглеждаше дълбоко потресена и уплашена, както и Варщайн. Дори да знаеше отговора на въпроса и, сега не бе в състояние да каже нищо. Силите не му достигаха даже да отмести поглед от полуразрушения влак, изправен пред тях като символ на преходността на всяко човешко творение. Вместо него отговори Ломан.
— Във всеки случай не са били терористи, освен ако не са измислили ново определение на понятието бомба със закъснител. — Той се засмя, но това не разведри обстановката, а накара Варщайн да потрепери. По лицето на Ангелика се изписа сковаващ страх.
— А това сигурно е другият влак — посочи Ломан вторият ICE. — Онзи, за който разказваше старецът. Докарали са го тук, затова повече не е видян. Невероятно!
— Какво е невероятно? — поиска да разбере Ангелика. — Искали са просто да го изследват на спокойствие и…
— Знаете ли колко струва едно такова нещо? — прекъсна я Ломан. — Не става дума за някаква си количка, пиленце. Тези чудесии струват милиони, страшно много милиони.
— Е, и какво от това? — продължаваше да не разбира Ангелика.
— Мислите ли, че Дойче Бундесбаан ще прибере просто така два влака, които струват сто милиона марки и ще ги държи тук цяла година, ако не става дума за нещо много голямо?
— Едва ли — чу се глас зад тях. — Освен това се заблуждавате. Струват повече от двеста милиона парчето.
Варщайн, Ломан и Ангелика се обърнаха едновременно, а Франке излезе иззад влака и продължи с лека усмивка:
— Цифрите бяха малко поразкрасени, защото се страхуваха, че пътниците ще реагират още по-остро при следващото увеличение на цените. Като се прибавят и вагоните, пред вас стоят почти половин милиард марки. Впечатляващо, нали?
Зад него се показа още една фигура. Мъжът едва ли беше много по-млад от Франке, но бе доста набит и затова изглеждаше по-грубоват. Косите му бяха посивели, а погледът бе проницателен и буден. Очите непрекъснато се движеха и не изпускаха и най-малката подробност. Бе облечен в тъмносив костюм, който явно бе скъп, но сега изглеждаше така, сякаш бе спал с него поне три дни. Макар че бе нащрек, мъжът бе доста изтощен. Дясната му ръка небрежно бе пъхната в джоба на сакото и Варщайн предположи, че държи оръжие.
— Франке! — Ломан пристъпи крачка напред, но веднага се закова на място. — Франке, вие?!
— Моля! — Франке вдигна ръка, но Варщайн не можеше да каже дали жестът бе насочен към Ломан или към мъжа с него, който бързо се озова плътно до доктора. Бе по-нисък с цяла глава от Ломан, но Варщайн не се съмняваше и за секунда, че бе много по добър от журналиста, ако се стигнеше до физическа разправа. Франке не бе глупак. Без съмнение вече бе разбрал кой бе Ломан и що за характер имаше.