— Много добре разбирам, че не сте благоразположен към мен, господин Ломан — продължи Франке. — И от ваша гледна точка вероятно имате право. Но сега не е моментът да се занимаваме с лични неща. Сигурен съм, че господин Варщайн ще го потвърди.
— Ще ви покажа за какво е моментът! — каза заплашително Ломан и разтърси рамене. Изгледа придружителя на Франке със сърдит, но определено предпазлив поглед, очаквайки той или Франке да реагират по някакъв начин на думите му. Вероятно все още не е разбрал за какво става дума, помисли си Варщайн. Или пък не искаше. Франке изобщо не му обърна внимание. Мина покрай него и застана плътно до Варщайн.
— Много време ви трябваше. Вече се страхувах, че няма да успеете. Но виждам, че не съм се излъгал във вас.
— Както и аз във вас — каза Варщайн и веднага се запита защо го каза. Франке беше прав — сега не бе моментът за глупави игрички.
За момент Франке сведе поглед и придоби тъжен вид.
— Разбирам ви. Все още ме мразите. Жалко.
— Да ви мразя? — Разумът му крещеше, че сега всяка секунда е твърда ценна, за да я пропиляват с взаимни обвинения, но думите твърде дълго бяха чакали да бъдат казани и просто трябваше да излязат.
— И защо да ви мразя, Франке? — попита той ехидно. — Разрушихте живота ми. Сринахте кариерата ми, докарахте ме до просешка тояга и за капак се погрижихте и бракът ми да отиде по дяволите. Наистина ли мислите, че съм ви сърдит за няколко дреболии? Несправедлив сте.
— И вие към мен също — каза напълно сериозно Франке. — Прав сте, всяка ваша дума е вярна. Ако имаме възможност, ще направя публично опровержение и ще поправя всичко, което е по силите ми. Но тогава смятах, че съм прав. И смятах също, че така трябва да постъпя. Ако ме изслушате само за момент, ще разберете всичко.
— Трябва ли да го направя? — Варщайн сви юмруци. Бе само израз на безсилието му, но Франке проследи движението. — Кажете ми една-единствена причина да не ви разбия главата ей сега.
Придружителят на Франке отново направи крачка към него, но той вдигна бързо ръка.
— Оставете, Роглер. Не го мисли сериозно.
— Така ли?
— Да. Не и след като видяхте това тук. Знаехте какво ще намерите, нали? Затова и дойдохте тук, а не отидохте в Аскона.
Думите не бяха казани като въпрос и Варщайн замълча. Франке можеше да изтълкува мълчанието му и погрешно, но имаше чувството, че каквото и да кажеше в момента, ще направи ситуацията още по-лоша. През изминалите три години не бе имало и ден, в който да не си я представя поне веднъж и в най-различни варианти, но винаги с един и същ край: Франке стоеше пред него и си признаваше кой тогава е бил прав. Въпреки това сега бе друго. Не се усещаше победител, нямаше и следа от облекчение. Борбата им, която от самото начало бе толкова неравностойна, вече бе свършила и той бе несъмненият победител. Това продължи обаче до последната секунда, когато осъзна, че победител няма.
— Е, добре. Какво искате, Франке?
— Нужна ми е вашата помощ — отвърна Франке. Лицето му остана напълно безизразно, но Варщайн усети каква огромна борба трябваше да води със себе си, докато изрече тези думи.
— Моята помощ? — повтори стъписано той.
— Моля ви, Варщайн! — Изведнъж от самообладанието на Франке не остана нищо. Мъчително поддържаната маска на спокойствие и престорена неангажираност се свлече и зад нея се показа истинският Франке — един отчаян мъж, който бе на края на силите си. — Кажете ми, каквото искате. Можете да правите с мен, каквото искате. Ако наистина смятате, че трябва да го направите, дори ме убийте, но не сега! Помогнете ми да оправим тази бъркотия тук!
— Но… аз не мога — отговори Варщайн, както си и беше в действителност. Бе объркан, защото усети, че това, което каза Франке, бе напълно искрено. Изведнъж осъзна, че той очакваше от него помощ, която не можеше да му даде. В същия момент му стана ясно, че е вярно и обратното — въпреки всичко се бе надявал Франке да може да му помогне. Никога не бе позволявал на тази мисъл да се избистри достатъчно, но бе дълбоко убеден, че щеше да е достатъчно да принуди Франке да си признае грешката. Но не бе така. И двамата се бяха надявали един на друг, без да могат да си помогнат.
— Не знам какво става тук, Франке. А още по-малко знам как да го спра.
Франке го загледа втренчено. Изминаха пет, десет, двадесет секунди, в които отчаяната надежда в очите му постепенно изгасна и на нейно място се появиха паниката и отчаянието. Знаеше, че Франке казва истината. Можеше да го прочете в очите му, както и Франке знаеше, че той не го лъже.