Тъкмо щеше да зададе следващия си въпрос, когато изпод якето на Франке се чу слаб писукащ звук. Франке остави чашата с кафето, бръкна в джоба си и извади оттам малък мобифон. Разтвори го и се обади. Последвалият разговор продължи не повече от минута. Участието на Франке се състоеше в произнасянето на две-три кратки думи, но от погледа на Роглер не убягна изражението на лицето му — нещо явно много го обезпокои. Франке изключи телефона и го пъхна обратно в джоба си, без да се сбогува.
— Страхувам се, че ще трябва да променя плановете си. Много ми се искаше да закуся на спокойствие с вас и да обсъдим някои неща, но това ще трябва да почака.
— Неприятности? — Роглер сам се учуди на злорадството в гласа си, но Франке не му обърна никакво внимание. Изведнъж бе станал доста нервен.
— Не съвсем, но могат да се появят. — Той стана от мястото си. — Придържайте се към уговорката ни, докато се върна.
На Роглер напътствието му се стори напълно излишно. Вече бе почти сигурен, че голяма част от арогантността на събеседника му имаше за цел единствено да го унизи, Франке беше човек, който се наслаждаваше на притежаваната власт и още повече на това, че можеше да кара другите да я усещат.
Франке се обърна и тръгна, без да се сбогува. Роглер изчака да излезе от помещението и чак тогава започна да закусва. За негова изненада дори му бе вкусно. В отсъствието на Франке и апетитът му се върна.
През последните десет минути от пътуването Варщайн вътрешно се късаше от яд и нервността му се увеличаваше с всяко леко прищракване на таксиметровия апарат. Знаеше, че летището Франц-Мозеф Щраус е доста отдалечено от града, но не знаеше колко точно. А най-вече не предполагаше, че разстоянието така чувствително се отразява върху брояча. Сумата безмилостно се приближаваше към магичната граница от петдесет и четири марки — магична, защото точно толкова пари имаше в джоба си, след като бе събрал всичките си налични средства и бе върнал бутилките от бира, разхвърляни из жилището му. Беше сигурен, че с тях ще може да стигне до летището, а даже и да изпие бира или в най-лошия случай поне едно кафе. Сега вече бе убеден, че няма да успее.
Трябваше да послуша вътрешния си глас и да изхвърли папката на Бергер заедно със спомена за нея и цялата история през прозореца, обезсърчен си мислеше Варщайн. Предупреждението бе достатъчно силно. Вероятно така и щеше да стори, ако случайността не се бе намесила — или това, което той смяташе за случайност. Всъщност дълбоко в себе си вече бе убеден, че на света нямаше нищо случайно, но може би не бе осмислил добре този факт, за да го приеме напълно.
Въпросната случайност го навести горе-долу три часа след тръгването на Бергер и се яви във вид на нечистоплътно дребно човече, което потропа на вратата му по поръчение на някаква инкасо-служба, изпълняваща абсурдните искания на бившата му жена. Само преди два дни Варщайн щеше да подмине последвалата грозна сцена с вдигане на рамене, имаше достатъчно опит с подобни ситуации. Само че този път не стана така. Инкасаторът си тръгна като всички негови колеги преди това и заплахите му не трябваше да подействат на Варщайн — не можеха да вземат нищо от човек, който не притежаваше нищо. Агнес знаеше това толкова добре, колкото и той. Но посещението имаше друг, съвсем неочакван ефект: Варщайн осъзна, че Бергер беше права. Животът му бе тръгнал по отвесна плоскост, на която краят не се виждаше и скоростта на движението му надолу ставаше все по-голяма. Ако въобще имаше все още някакъв изход, то това беше скокът встрани, скок в неизвестното, който в най-лошия случай можеше да свърши като началното пътуване, само че по-бързо. Бергер имаше право: нямаше какво да губи. Абсолютно нищо.
И така той разгърна папката с всички изрезки от вестници и съобщения за Гридоне и странните случки в околността и измъкна бележката с адреса и която бе залепена на последната страница. Обади се от телефонната кабина от отсрещната страна на улицата. Тя не изглеждаше много изненадана. Може би бе очаквала да се обади. Уговориха се за следващата сутрин в шест и половина на летището. Варщайн потвърди автоматично, без да се замисля, и чак след това се усети, че при начина на живот, който водеше, такава уговорка не биваше да се приема без условности. Но последната гордост, която му бе останала, не му позволи да и позвъни отново.