Варщайн погледна за пореден път брояча, установи, че сумата бе надминала петдесет марки, и със свито сърце се наведе напред и потупа шофьора по рамото. Последното нещо, което желаеше, бе скандал с разгневен шофьор.
— Можете да спрете тук — каза той.
Шофьорът моментално натисна спирачката и понечи да включи мигача, но дръпна ръката си и погледна първо Варщайн, после издигащия се в далечината купол от метал и стъкло — сградата на летището. Бяха на три километра от него, а може би и повече.
— Сигурен ли сте? Не остава още много и…
— Ще извървя останалия път пеша. Малко чист въздух ще ми дойде добре. Пък и утрото е толкова хубаво.
Шофьорът на таксито го измери с поглед, сякаш се съмняваше в разсъдъка му, но послушно отклони колата вдясно и се наведе да изключи брояча.
— Както желаете. Дотук прави петдесет и две марки и шейсет.
Варщайн извади портмонето си, измъкна оттам две смачкани десетачки и взе да брои дребните монети, които го издуваха. Шофьорът го наблюдава известно време, като поклащаше глава и накрая каза:
— Ясно-о. Май няма да стигнат, а?
— Страхувам се, че не — Отвърна Варщайн. Ситуацията бе много неприятна, много по-неприятна, отколкото си представяше, макар че от няколко години насам бе свикнал да води такъв живот.
— Колко имате?
— Недостатъчно — опита се да се измъкне Варщайн.
— Добре. Изсипете сега всичко тук на предната седалка, после ще го преброя. Още докато Варщайн се чудеше как да разбира думите му, шофьорът запали колата, изчака пролука в потока от автомобили и потегли.
— Но аз не мога да…
— Не е нужно — прекъсна го шофьорът. — Няма да се разоря за три километра. Пък е и приятно да срещнеш честен човек. — Той се засмя, поглеждайки в огледалото втрещената физиономия на пътника си. — Ако знаехте само колко често ми се е случвало пътниците съвсем случайно чак накрая да забележат, че са взели малко пари. А пък и без друго трябва да отида до летището, за да обърна.
Това последното си беше, разбира се, чиста лъжа, но Варщайн му бе благодарен за нея.
Беше му благодарен и за това, че изминаха остатъка от пътя в мълчание и мъжът не се опита да подхване разговор, като например му зададе оригиналния въпрос, дали е имал и по-добри времена.
Колата премина край единия от трите главни входа, Варщайн благодари с мълчаливо ръкостискане на своя благодетел и слезе. Беше доста топло, макар че бе още рано. Като знаеше къде отиват, Варщайн предвидливо си бе облякъл пуловер и дебело яке, но само след няколко минути взе да се поти. Не се бяха уговорили за точно определено място, където да се срещнат, и това явно бе грешка. С изключение на предназначението му сегашното летище Франц-Йозеф Щраус нямаше нищо общо с предишното. Бе най-малко двойно по-голямо, а по домашному уютната преди малка зала бе превърната в лабиринт от стъкло, мрамор и хромирана стомана, в която трудно можеше да бъде открит определен човек. Въпреки това не се наложи дълго да търси Бергер. Не след дълго някой извика името му. Обърна се и я видя да идва забързано към него. Носеше същия светъл летен костюм, с който бе облечена предния ден, и на дясното и рамо висеше малка пътна чанта.
— Добре, че дойдохте. Вече си мислех, че сте променили решението си.
— Пътят се оказа по-дълъг, отколкото мислех — смутено отвърна Варщайн. — За първи път идвам тук. Преди винаги съм летял от Рием.
— Е, не е чак толкова дълъг… — Тя не продължи мисълта си и с усмивка вдигна рамене: — Вярно, забравих. Не обичате да летите.
— Наистина знаете доста за мен. — Варщайн не бе много сигурен дали това му харесва или не.
— Нали ви казах, че мъжът ми беше ваш почитател.
— Инженерите по измервателна техника нямат почитатели — спокойно каза Варщайн. — Не и аз. Преди тя да успее да каже нещо и да направи ситуацията още по-конфузна, Варщайн попита: — Къде е приятелят ви?
— Ломан ли?
За секунди Варщайн се заслуша вътре в себе си, но името нищо не му говореше. Или поне не беше от тези имена, с които бе имал работа.
— Да, репортерът.
Бергер се обърна, потърси с поглед и посочи в тълпата:
— Чака ни там отзад. — После се поколеба и продължи: — Има още нещо, което не ви казах…
— И какво е то?
— Казах му… казах му, че сме стари приятели. Помислих си, че така ще е по-добре.
— Така ли? И защо?
— Ако му бях казала истината, нямаше да дойде. Името ви… не му беше съвсем непознато, разбирате ли?
— Значи, стари приятели, така ли?
— Ще трябва да си говорим на „ти“. Наричайте ме Ангелика, или направо Агни, ако така ви харесва повече. Но само не Гели — така ми казват хората, които ме мразят. — Тя изви вежди в престорен гняв.