Макар че надписът „Затегнете коланите“ още светеше над седалките им, Ломан изведнъж разкопча колана си, стана и седна на отсрещното място.
— За по-сигурно — каза, когато срещна въпросителния поглед на Варщайн. — По-добре да държа под око двете гълъбчета.
— На чия страна сте всъщност? — попита враждебно Ангелика.
— На моя — отпуснато отвърна Ломан. — Все пак тази шегичка ми струва доста пари. А ако се окаже и само пушилка, не само пари. Главният редактор не бе особено въодушевен, когато му разказах историята. Представяте си защо, нали?
— Разказали сте му всичко? — ужасено попита Ангелика.
— А вие какво си мислите? Че ще хвърля просто така няколко хиляди марки и цяла седмица време? Събудете се, съкровище! Това става само в евтините американски филми, но не и в действителност.
— В такъв случай поне престанете да се държите така — предложи Варщайн.
— Това е първата умна приказка, която днес чувам от вас — каза Ломан.
Нещо се беше случило с него, откакто влязоха в самолета. Варщайн объркано си призна, че до този момент го беше недооценявал или направо подценявал. Мъжът изглеждаше все още арогантен и надменен, но внезапно бе станал много по-внимателен и бдителен отпреди.
— Е, добре, приятели. Капанът щракна. Сандъкът вече лети, значи можем да започнем работа. Какво ще кажете, за разнообразие да започнем с истината?
— Какво имате предвид?
— Ами например от колко време се познавате? Отпреди ден или отпреди два?
Ако беше изстрел напосоки, то беше попадение точно в целта, Ангелика така видимо се стресна, че Ломан трябваше да е сляп да не забележи. Трябваше и само секунда, за да се овладее, но в тази секунда изглеждаше толкова виновна, колкото и без друго беше.
— Глупости! Ние…
— От вчера — прекъсна я Варщайн със спокоен глас. — По какво разбрахте?
— Знаех отпреди — каза Ломан. Варщайн му повярва. — Малката ви приятелка има да учи още много неща. Например как се бие професионалист на собствената му територия.
— Професионален лъжец, имате предвид?
— Да речем човек, който си изкарва хляба с това да различава лъжата от истината. — Ломан се засмя. — Виждам, че ще се разберем. Ако не внимаваме, накрая може да станем и истински приятели.
— Такава опасност не съществува — промърмори Варщайн.
— Щом не сте ми повярвал, защо тогава сме тук? — попита Ангелика.
— Защото имате нужда от мен, съкровище. Търсехте някой, който да ви плати полета до Швейцария, нали? И евентуално да ви помогне в Аскона да се справите с някой и друг проблем.
— И защо трябва да правите всичко това?
— Защото ти му трябваш — отвърна вместо него Варщайн. Ангелика го погледна с недоумение, а Варщайн продължи с нескривано злорадство в гласа:
— Без теб нямаше да се добере до мен. Така ли е?
— Да — призна си невъзмутимо Ломан. — Всъщност само отчасти. Проверих историята с изчезналите мъже. Изглежда е вярна. Двама от тях, които тогава са били там, вече са мъртви. Трети е претърпял злополука и е в инвалидна количка, парализиран от шията надолу. Останалите са изчезнали безследно преди седмица. Ако и това не е причина да тръгна по следата…
— И мислите, че знам къде са?
— Вие тогава сте били там, нали?
— Да, но и аз, колкото и вие, знам какво точно се случи.
— Виждате ли — рече спокойно Ломан, — точно тук не ви вярвам. Той вдигна ръка, когато Варщайн реши да продължи. — Не ме разбирайте погрешно — не мисля, че лъжете. Тогава не съм правил съобщения, но доста внимателно следих историята. Нещо се е случило тогава и ако има някой, който може да разбере какво, то това сте само вие. А аз искам да съм там, когато това стане.
Може би не трябва да го искаш, помисли си Варщайн. Думите на Ломан докоснаха нещо в него. Не знаеше точно какво, но беше същата струна, която бе усетила и Ангелика, същия заровен спомен, който не можеше да докосне само защото не го искаше истински. Повече не противоречи на журналиста, облегна се назад и затвори очи. Когато след малко Ломан го попита нещо, се престори, че спи.
Изкачването не отне всичките му сили, но го изтощи повече, отколкото предполагаше. Хиляда и петстотин метра не звучаха кой знае колко величествено, а и върху картата, която му показа Хартман, отсечката не изглеждаше много дълга. С изключение на района около самия връх Гридоне не представляваше голямо предизвикателство за опитен алпинист. Даже и трениран планинар не би се уплашил от пътя. Но Варщайн не бе нито едното, нито другото. Последните две години бе прекарал само пред компютъра и на бюрото си и всеки един от тези часове сега си отмъщаваше. Наполовината на разстоянието вече започна да се съмнява, че идеята да тръгне е била достатъчно умна. Но съмненията изчезнаха, вече бе убеден, че е така. Всяка кост по тялото го болеше, крайниците му сякаш бяха пълни с олово. А ги чакаше и обратният път.