Варщайн погледна завистливо към Хартман, който вървеше десет метра пред него. Сивокосият служител от отдела по сигурността бе достатъчно възрастен, за да му бъде баща. Когато не беше на служба, любимото му занимание бе да опитва различните марки швейцарска бира и да ги сравнява помежду им. Освен това бе и заклет пушач. И въпреки това не показваше и следа от изтощение, дори напротив — все по-често спираше, за да не го загуби Варщайн от погледа си и да не се увеличи много разстоянието помежду им. Варщайн се питаше откъде у този мъж такава енергия.
— Далече ли сме още? — попита задъхано, когато Хартман спря и подпрян на тоягата си, го изчака да се приближи. Той извади от джоба си карта, разгъна я, внимателно се вгледа в мястото, към което отиваха, и поклати глава. Варщайн не знаеше какво имаше върху картата. За него всичко наоколо бе еднакво. Още преди час бяха напуснали маркирания път, който водеше нагоре към снежната граница.
— Не, не сме. Всъщност вече би трябвало да сме пристигнали.
— Сигурен ли сте, че описанието е вярно? — Варщайн с копнеж си спомни за малкия хеликоптер, който винаги стоеше на разположение на строителния обект. С него щяха да стигнат дотук само за някакви си десет минути. Но след всичко, което бе чул за странния тип на име Зарутер, със сигурност щяха да го прогонят, ако бяха пристигнали с шумната машина. А и щеше да му трябва разрешението на Франке, за да ползва хеликоптера.
— Абсолютно сигурен. Аз самият още не съм идвал тук, но долу в селото всички го познават. Сигурно отдавна ни е видял и сега ни наблюдава. — Той огледа наоколо с погледа на кавалерист, който ясно съзнава, че апачите го следят, но той просто не може да ги види.
— Ами да продължаваме тогава — въздъхна Варщайн. Разбра, че бяха направили грешка, спирайки. Когато човек бе толкова уморен като него, тръгването изискваше огромно усилие, което поглъщаше малкото сила, спечелена през почивката. Хартман явно имаше трудности със сгъването на картата. Ругаеше и се опитваше да се пребори с хартията, която правеше всичко друго само не и това, което той искаше. В един момент изведнъж послушно и сякаш с някакво вълшебство като че ли сама се сгъна и изчезна в джоба на якето му.
— Проклета техника! Защо глупакът не живее като всички разумни хора на нормална улица в града? Варщайн не бе много сигурен дали тези думи не се отнасяха отчасти и за него и затова предпочете да не казва нищо. Хартман не би се осмелил да го критикува открито, но, разбира се, му бе ясно, че тайничко никак не му се искаше да посещава Зарутер. Бе прочел няколко пъти протоколите от разпитите и знаеше, че Хартман бе свършил работата си безупречно. Нямаше много неща, за които да пита Зарутер. Във всеки случай не и такива, които и най-малко да оправдаваха изкачването дотук.
Но не бе дошъл тук да задава въпроси на Зарутер. Това можеха да свършат и хората на Хартман, а в краен случай и полицията в Аскона — и то по-добре от него. Варщайн не бе забравил лудия самотник, макар че бяха изминали две седмици, откакто го видя за последен път. Не бе забравил и странния начин, по който го гледаше, преди да влезе в тунела. Това бе истинската причина, поради която двамата с Хартман бяха тук. Разбира се, не можеше да говори с никого за съмненията си, но дълбоко в себе си бе убеден, че Зарутер знае много повече за странните случки в планината, отколкото всички те заедно.
— Мисля, че е тук отпред — Хартман вдигна лявата ръка пред лицето си и посочи с другата пред себе си. Варщайн проследи с поглед посоката, но му трябваха няколко секунди, докато разбере какво бе открил Хартман — първо, нещото, което той сочеше, бе на около половин километър разстояние и второ, малката планинска хижа бе така покрита с мъх и разни пълзящи растения, че бе практически невидима. Даже и при внимателно вглеждане трудно можеше да се различи къде свършваше скалата, на която се опираше хижата, и къде започваха дъските и покривът. Къщата не бе голяма и имаше само един прозорец. От покрития с груби плочи покрив стърчеше нисък комин. Самата хижа бе построена от напряко подредени дънери, дебели най-малко тридесет сантиметра, като фугите бяха замазани с хоросан. Варщайн се запита как бяха попаднали тук тези дървета, защото докато идваха насам, не видя нищо, по-дебело от китката на ръката му.