— Не съм очаквал хора като вас — продължи Зарутер. — Там, където живеете, прието ли е да нахлувате в домовете на хората и да ровите в нещата им?
— Моля ви, не искахме да ви доближаваме толкова. Извинявам се за…
Варщайн замлъкна, когато Зарутер се обърна към него и го погледна за първи път право в очите. Очите му! Сега знаеше какво му пречеше да издържа на погледа на този човек. Бяха очите му. Имаше нещо в погледа му.
— Знаех, че ще дойдеш — каза Зарутер. — Не знаех кога точно, но знаех, че ще дойдеш.
Варщайн никога не се бе приближавал толкова до него и благодареше на Бога за това. Което бе неприятно от разстояние, отблизо бе почти непоносимо. Изведнъж гърлото му стана толкова сухо, че не можеше да произнесе никакъв звук.
— Не беше много трудно да се отгатне — каза подигравателно Хартман. — Казах му, че искате да говорите с него.
— Исках да дойда при теб, но те не ме пуснаха — каза Зарутер.
— Вярно ли е? — попита Варщайн.
— Искаше да говори с вас, но вие бяхте още в болницата. А когато се върнахте, просто нямаше възможност.
Варщайн можеше да предположи кой бе направил така, че да няма възможност да говори със странника. Но сега не беше моментът да се ядосва на Франке. А и освен това нали вече беше тук?
— Така е добре — каза Зарутер и не си и направи труда да погледне Хартман. — Изпълни задачата си, сега можеш да си вървиш.
Хартман бе толкова стъписан, че в първия момент дори не можа да отговори. После се изсмя.
— Не бях забелязал, че имате такова чувство за хумор. Разбира се, че няма да си тръгна и…
— Направете, каквото ви казва — прекъсна го Варщайн. — Върнете се на обекта.
— Нали не го мислите сериозно? — възпротиви се Хартман и посочи Зарутер: — По бреме на разпита здравата го притиснах и сега сигурно иска да си го изкара на вас.
Варщайн не му отговори. Ако Зарутер не бе този, който бе, сигурно би разбрал загрижеността на Хартман и би я споделил. Независимо от възрастта си Зарутер бе исполин и положително бе по-силен от него. Въпреки това Варщайн каза спокойно:
— Всичко е наред, Хартман. Не мисля, че има повод за безпокойство.
Хартман за последен път смени тактиката.
— Сам няма да намерите пътя. Освен това вече се стъмва и сам…
— Ще го заведа долу — обади се Зарутер. — А сега вече тръгвай!
— Даже и не мисля! Аз…
— Моля ви, послушайте го! — прекъсна го Варщайн. Гласът му не бе силен, но тонът бе толкова настоятелен, че Хартман го гледа в продължение на няколко секунди съвсем объркано, преди да се съвземе.
— Аз отговарям за сигурността ви!
— Докато сме на обекта — да. И когато сме на работа. И двете неща не са в сила в момента.
Устните на Хартман се бяха превърнали в безкръвна тънка линия върху лицето му и сигурно съжаляваше вече хиляди пъти, че бе довел Варщайн тук. А Варщайн от своя страна съжаляваше, че се наложи да бъде толкова рязък с него. Тайно се надяваше служителят по сигурността да не го кара да стане още по-груб. За да смекчи малко обстановката, се насили да се усмихне и каза:
— Вървете си спокойно и не се притеснявайте — от мен Франке няма да научи и думичка.
— Ако се върнете.
— Ако не се върна, не мога и да кажа нищо, нали? Хартман не се обади повече. Мълчаливо нарами раницата си и излезе с провлачени стъпки навън като хвърли последен, заплашителен поглед към Зарутер, от който и снежната шапка на Гридоне би се стопила.
Варщайн отиде до прозореца и загледа след него, докато Хартман се скри от погледа му. Когато се обърна към Зарутер, се случи нещо необичайно: тъй като закриваше оскъдната светлина, идваща от прозореца, в сумрака в стаята странният старик отново се открояваше само като сянка, И този път много по-силно изпита чувството, че пред него стои млад мъж. Не, не млад. Не беше точната дума. Без възраст. Ето това беше. Зарутер не бе млад, но не беше и стар. Беше нещо… междинно, за което нямаше точна дума.
Варщайн направи крачка встрани и нахлулата светлина развали вълшебството на мига. Но Варщайн не бе недоволен от това. Изкашля се няколко пъти, за да прикрие смущението си.
— Не се сърдете на Хартман, той просто се притеснява за мен.
— Той е добър човек — каза Зарутер по начин, който трябваше да подскаже на Варщайн, че за него темата е изчерпана. Седна и подкани с жест госта си да направи същото. Варщайн остана прав. Само се отдръпна още встрани, за да открие напълно прозореца.
Не стана много по-светло. Явно тук вътре винаги си беше сумрачно, дори и когато слънцето светеше право в прозореца като сега. Варщайн не искаше да си представя какво означава да прекараш целия си живот в сумрак. Той би изпаднал в депресия още на втория ден.