— Погледни там! Какво виждаш?
Варщайн проследи с поглед посоката. Гледката наистина бе впечатляваща. В далечината пред тях се издигаше увенчаният със снежна корона Базодино, до него отдясно бе по-ниският, но също толкова могъщ Мадоне, а отляво се очертаваха почти филигранните ледени контури на Поркаречио. Зад тях към хоризонта се издигаха или по-скоро загатваха за съществуването си други каменни колоси, чиито имена вече бе забравил. Всъщност имената нямаха никакво значение, защото им бяха дадени от хората и означаваха нещо само за тях. Върховете бяха по-стари от хората, по-стари от живота на тази Земя и Варщайн за първи път като че ли осъзна това толкова ясно.
— Разбираш ли сега? — попита Зарутер.
Варщайн кимна с глава. В цялата гледка и в момента имаше нещо свято. Стоеше и съзерцаваше върховете и за първи път в живота си разбра колко ценен е всеки миг, без значение дали е велик или банален, защото беше неповторим, всяка секунда бе различна и невъзвратима, щом веднъж бе отминала. В този миг проумя и нещо от същността на времето, нещо, което никога не успя да изрази с думи, но то промени основно живота му.
— Това, което вършите, не е добро — каза Зарутер. — Върховете са стари. Те са били тук преди хората и ще бъдат на мястото си, когато хората вече няма да ги има. Някои смятат, че те живеят. Вярваш ли в това?
Варщайн не бе сигурен дали разбира добре думите на Зарутер.
— В известен смисъл…може би.
— Всичко живее в известен смисъл. Земята, цветята, тревата…дори облаците по небето. Но не това имах предвид.
— Какво тогава?
Зарутер отмести погледа си от него и погледна в същата посока, в която гледаше и Варщайн. Сега лицето му бе наполовина в сянка и бе наполовина лицето на младеж и наполовина — на старец.
— Някои от вашите учени смятат, че Библията има право и че животът наистина се е зародил в топка глина. Глината има особена кристална молекулярна структура, в която животът може да започне и без органични добавки.
Това определено не бяха думи, които Варщайн очакваше от един осемдесетгодишен мъж, който живееше в колиба в подножието на Гридоне. В същото време бяха толкова завладяващи, че не можеше да стори нищо друго, освен да продължи да го слуша.
— И ако това е така, защо и те да не са живи? Може би имат съзнание, дори собствено Его, всеки за себе си. Но ние никога няма да разберем подобно нещо. Как човек може да влезе във връзка със създание, чиято интелигентност му е толкова чужда, че дори не го признава за живо същество?
— Това ли искахте да ми кажете? Че…че сме ги…събудили?
Зарутер се усмихна.
— Това е само теория, при това не много оригинална.
— Но ние все пак нещо…събудихме? В планината има нещо, нали? Какво е?
— Трябваше да се случи рано или късно — отвърна Зарутер. Продължаваше да гледа на север. Старата половина на лицето му сякаш се бе вкаменила. Гласът му бе почти беззвучен шепот, който известяваше за приближаващо нещастие. — И келтите са били много силни, но нищо не е вечно.
— Какво има тук, Зарутер?
— Ще разбереш, когато му дойде времето.
— Защо не искате да ми кажете?
— Няма смисъл. Моментът още не е узрял. Но ще разбереш, когато стане. И то ще те познае.
— То? Кое е то?
— Ще узнаеш, когато трябва — отвърна Зарутер и това бе последното нещо, което този ден чу от него.
5.
Не вярваше, че наистина е спал, но когато отвори за втори път очи, над главите им отново светеше надписът „Затегнете коланите“ и гласът на пилота съобщаваше, че се снишават за кацане на летището в Женева и ще бъдат там след десет минути.
В следващия момент срещна враждебния поглед на Ломан. Репортерът седеше срещу него и се опитваше да загаси цигара в препълнения пепелник на облегалката си. Седалката до него и крачолите на панталоните му бяха целите посипани с пепел от цигари. Запали нова цигара, разкопча колана, скочи от мястото си и с широки крачки се запъти нанякъде.
— Какво му става? — Варщайн го изгледа неразбиращо.
— Мисля, че се страхува за инвестициите си — каза Ангелика. — Беше доста ядосан, че ти заспа. Нали можем да останем на „ти“? И без друго вече започнахме…
— Няма проблем. Нали сме тръгнали да спасяваме света…
— Така ли стана?
— Ами да — отвърна сериозно Варщайн. — Ще изживеем фантастични приключения, ще срещнем чудовища от седмото измерение — извънземни, дошли да унищожат човешката цивилизация и да отвлекат със себе си роби.