Когато задната част на лодката потъна изцяло, видя тялото на Мариела. Лежеше с лице във водата и тялото и бе неподвижно.
Паниката започна отново да го обзема и той отново успя да я потисне. С бавни, мъчителни движения, заплува към тялото. Не искаше да вика името и, защото ако бе в състояние да реагира на вика му, едва ли щеше да има нужда от помощта му. В промазаното и яке се бе образувал въздушен мехур, който я задържаше на повърхността. Ако успееше да стигне до нея, преди да се е удавила, щеше да я обърне и да я държи така, докато дойде в съзнание или някой се притече на помощ. Бе сигурен, че от брега са видели катастрофата и може би вече са тръгнали със спасителната лодка. Не можеше да бъде другояче.
Когато бе на половината разстояние, край него мина нещо оранжево. Спасителната жилетка! Той протегна едната си ръка към нея и за малко да заплати с живота си това движение, защото под пръстите му тя се разпадна на прах и той без малко да изпусне дъската. Погледна шокиран оранжевите парчета. Импрегнираният ленен плат бе така ронлив, сякаш бе престоял поне сто години във водата. Пълнежът от изкуствени влакна плуваше наоколо, сбит на топки, а металните закопчалки бяха съвсем ръждясали.
Марио продължи да плува напред. Още три метра. Мариела не се движеше. Колко дълго може да издържи човек, обърнат с лице към водата, без да се удави? Минута? Две? Или три? Колко ли време вече водата я носеше?
Когато почти бе стигнал до тялото, с периферното си зрение улови някакво движение. Към тях се движеше моторница, в която стояха двама мъже. Единият държеше в ръка спасителен пояс. Другият се приготвяше да скочи във водата. Но докато дойдеха, може би щеше вече да е късно.
Марио събра последни сили в изтощеното си тяло, оттласна се напред с крака и достигна неподвижното тяло. Пусна дъската, хвана с две ръце Мариела и с едно движение я обърна с лице нагоре. Въздушният мехур, който досега я бе задържал отгоре, излезе и тя почти мигновено започна да потъва. Марио бързо посегна към дъската, като с другата ръка поддържаше главата и, за да може да поеме въздух. Под пръстите му дървото започна да се разпада и той усети как мускулите му отново се свиват. Нямаше да издържи дълго. Но и не трябваше. Лодката бе вече тук. Мъжът на кормилото направи умел завой и почти в същия момент и двамата скочиха във водата и заплуваха към него. Само че Марио не видя нищо.
Гледаше с невярващи очи лицето пред себе си, около което плуваха побелели коси. Не изпита никакъв ужас. Или точно обратното, но той бе толкова голям, че в момента не можеше да го осмисли като такъв. Всичко, което изпитваше, бе невероятна пустота, толкова голяма, че мислите му потъваха в нея като в бездънна пропаст.
Това не беше Мариела. Тялото само бе облечено в нейното жълто яке. Черният бански отдолу също бе нейният, златният кръст, висящ на тънка верижка на шията и, бе този, който той и подари преди четири дни за сватбата. Но жената не бе Мариела. Не можеше да бъде, защото трупът, който Марио държеше в ръцете си, бе на прастара жена.
— Този проклетник ми счупи ръката! — простена с плачлив глас Ломан. През последния час бе повторил това изречение най-малко десет пъти, все с различен тон — ту гневно, ту отмъстително или жално, като сега. Варщайн имаше чувството, че спътникът им с цяло сърце се наслаждава на страданието си. — Но ще си плати за това, кълна се! Ще се занимая с господата особено вни…ау-у! По дяволите, гледайте какво правите!
Ломан дръпна ръката си и разярено изгледа Ангелика, която за трети път и все напразно се опитваше да го превърже.
— Имате ли въобще представа колко боли?
Ангелика въздъхна, наведе се да вдигне ластичния бинт, който бе изтървала, и не дотам нежно притегли ръката на Ломан.
— Горе-долу. И освен това не е счупена, а само натъртена. Но ако това ще ви успокои, нека ви кажа, че натъртеното често боли повече от гладко счупване.
— Ох, майчице! — само че този път стисна зъби и не отрони звук, макар че Ангелика действаше доста безцеремонно.
— По професия съм медицинска сестра. И млъкнете вече, за да не започна отначало. Ако превръзката не е добре направена, ще има повече вреда, отколкото полза.
— Вие сте медицинска сестра? Вярно ли е?
— Не работя от няколко години, но съм го учила. Мислех, че знаете всичко за мен. Така, готово. Ще видите, че след седмица вече нищо няма да усещате.