Ломан положи всички усилия погледът му да изглежда пронизващ, но срещна само злорадата усмивка на Ангелика. Скочи и излезе с гневни крачки от стаята. Сигурно отиваше да си вземе ново питие. Откакто бяха влезли в ресторанта на летището, бе изпил на един дъх три големи коняка, сякаш пиеше минерална вода. Варщайн се загледа след него и поклати глава.
— Да не повярваш! Мъж като планина, а се държи като че ли са го набучили на кол.
— Такива са най-лоши — каза Ангелика и се усмихна. — За това раняване ще разказва с гордост и на внуците си.
— Сигурно. Хващам се на бас, че ще са били четири силни удара, които героично е отблъснал, но петият го е улучил в гръб. Как попадна на тази птица?
— Не аз, той попадна на мен. По някакъв начин бе разбрал, че издирвам Франк и естествено е надушил голямата история. Не мога да си позволя да избирам. Освен това… не вярвам, че е толкова лош, на какъвто се прави. Струва ми се, че само се преструва. Сигурно е някаква уловка.
— Ако наистина е така, значи много добре си играе ролята.
Варщайн отпи от кафето си и изкриви лице в гримаса. Кафеникавата течност бе неприятна още докато бе топла, а сега бе направо отвратителна. Питаше се защо ли на нито едно летище по света кафето не бе добро. А може би вината си беше в него, а не в кафето. Вече бе почти обяд и би дал дясната си ръка за чаша бира.
— Значи това беше прочутият доктор Франке — каза изведнъж Ангелика. Варщайн замълча. През цялото време бе чакал да го заговори на тази тема, а сега не знаеше какво да и отговори.
— Трябва да си призная, че съм изненадана. Бях слушала доста за него, но никога не съм си го представяла точно така.
— Аз също — каза Варщайн. Ангелика го изгледа учудено.
— Това сценично представление, което изнесе, въобще не е в неговия стил. — Варщайн постави чашката с кафето на масата и с жест на отвращение лекичко я избута напред. — Това не е подходът му. Франке не изпитва никакви скрупули, ако трябва да се справи с някого. Убеден съм, че без никакви задръжки би убил човек, ако се наложи. Но не по този начин. Неговите методи са други. Работи незабележимо, но също толкова ефективно.
— Може би не толкова бързо.
Варщайн вдигна поглед и видя срещу себе си Ломан. Журналистът се бе върнал, без да го усетят и за изненада на Варщайн държеше в здравата си ръка не чаша коняк, а лист хартия. По всяка вероятност сметката.
Вие двамата отново нарушавате правилата на играта — каза той предизвикателно. — Мисля, че се разбрахме да не се говори за общия ни проект, докато мен ме няма.
Варщайн не можеше да си спомни някой от тримата да е казвал нещо подобно, но нямаше никакво желание да спори с Ломан.
— Можем ли да тръгваме? — попита той.
— Разбира се. — Ломан пъхна сметката в джоба на джинсите си и преметна на рамо фотографската чанта. Към куфара, оставен до масата, не се и наведе дори. Ангелика също, а Варщайн пък съвсем.
— Ей! А куфара?
— Какво му е на куфара? — попита Варщайн.
— Нали е ваш?
— Ръката ме боли!
— Невероятно много съжалявам! — изрече Варщайн с най-безсрамната усмивка, която можа да лепне на лицето си. — Все пак имате още една. А аз ще ви отварям вратите.
Погледът на Ломан стана още по-враждебен отпреди, но той не каза нищо. Грабна куфара и с големи крачки излезе навън.
Времето се бе влошило още повече. Вече нямаше мъгла, но валеше като из ведро. Водата на улицата стигаше до глезен, а небето приличаше на мръсна оловна плоча, която висеше толкова ниско, че човек можеше да я докосне с ръце.
Излязоха от сградата на летището и застанаха под козирката на входа.
— Ще докарам колата — каза Ломан. — Отсреща на паркинга е. По-добре само един да се намокри. А вие през това време можете да наглеждате багажа ми — ако не ви затруднява, разбира се.
Той свали чантата от рамото си, остави я до куфара и затича приведен под дъжда. Водната пелена бе толкова плътна, че го скри от погледите им, още преди да е пресякъл улицата.
— Дано пипнеш бронхопневмония! — промърмори Варщайн. Този път Ангелика не се засмя, а го изгледа замислено.
— Защо си толкова враждебен към него?
— Не съм — отвърна Варщайн, макар че това твърдение и в собствените му уши звучеше доста глупаво. — Мразя всички журналисти. Навремето те сложиха капака на цялата история.
— Така ли?
— Да, така беше.
— Разбирам те, но въпреки това…така, както аз виждам нещата, ти сам си се довършил.
Варщайн преглътна яда си. Вместо да я нападне, както много му се прииска, се обърна рязко на другата страна и загледа в дъжда. Най-лошото беше, че можеше и да е права, помисли си. Тогава, преди три години, се беше забъркал в нещо, за което днес знаеше, че е бил прав. Но тогава нямаше как да го знае. Ако бе размислил дори само една секунда спокойно и трезво, нямаше слепешком да се хвърля в битки с вятърни мелници и много неща щяха да се развият съвсем иначе. Нямаше да постигне нищо, но поне пораженията щяха да са по-малко.