— Изчезвайте! Веднага!
— Но…, но какво е станало? — попита стъписано Ломан. — Искахме само…
— Вие сте един лъжец! — прекъсна го разярено Изабел. — Правилно не ви повярвах в началото! Не пишете за никакво научно списание, господин Ломан или както и да се казвате! Вие сте от онези помияри, които само търсят сензации и заради това сега използвате един болен стар човек! Само за да си напишете мръсната статийка!
— Но, моля ви, госпожо Хуерзе, нека ви обясня… — подхвана Варщайн, но единственият резултат беше, че сега гневът на Изабел се насочи към него.
— А вие не сте никакъв доктор, а просто още един лъжец! Вървете си! И тримата! Преди да съм извикала полицията да ви арестува!
Ломан искаше да обясни, но Варщайн знаеше, че така нещата ще станат още по-лоши. Бързо стана, хвърли към журналиста съзаклятнически поглед и се обърна към Изабел:
— Страшно съжалявам… Извинете ни, че се вмъкнахме под фалшив предлог, но мога да ви уверя, че нещата не са такива, както може би смятате в момента.
— Не ме интересуват вашите уверения! Вървете си и ако прочета само една дума от този разговор в някой вестник, че ви дам под съд, обещавам ви.
Варщайн се предаде. Нямаше смисъл да се опитва да продължава разговора. А и сигурно вече нищо нямаше да научат от възрастния човек. Без да кажат дума, излязоха от стаята. Когато бяха в антрето, Хуерзе се обади:
— Часовникът ми спря. Оттогава не работи. Имам го от четиридесет години, но вече не работи.
Ломан понечи да се обърне към него, но Изабел го хвана за лакътя и го избута пред себе си. Две секунди след това вече бяха навън.
— Ще гледам на прозореца как ще си отидете — каза Изабел. — Ако след две минути не сте изчезнали, ще извикам полицията. — Тя така силно тръшна вратата, че Ломан направи крачка назад.
— Какво, по дяволите, става тук?! Ума ли си изгуби тази жена?
— Не. Току-що ни показа, че не си заслужава човек да лъже. — Варщайн посочи с глава към стълбището. — По-добре наистина да тръгваме. Струва ми се, че заплахите не бяха напразни.
— И какво ще ни направи? — попита Ломан. — Нали полицията няма да ни разстреля само защото сме излъгали на дребно, защото сме били в нужда?
Въпреки това обаче се присъедини към двамата надолу по стълбите.
— И как толкова бързо разбра кои сме? — попита Ангелика. През цялото време не бе отронила нито дума, но сега бе пребледняла и ръцете и трепереха.
— От посетителя — отвърна Варщайн. — Нали помниш, че се позвъни на вратата? Когато стояхме пред входа на къщата и чакахме да ни отворят, нещо ми направи впечатление. Не знаех точно какво е, що сега вече знам.
— Така ли? — попита Ломан със скрита ирония. — И какво беше то?
— Синият фиат. Беше паркиран на отсрещната страна на улицата.
— И какво му е толкова странното на този фиат?
— Вече го бях виждал преди това — на летището. За малко да го блъснем, когато тръгвахме.
Ломан спря на място.
— Момент, момент. Да не искате да кажете, че някой ни преследва?
— Така изглежда — каза Варщайн. — Освен това щеше да е по скоро учудващо, ако Франке не ни бе проследил. Хващам се на бас, че още е тук.
Ломан не отвърна нищо и по-добре, защото Варщайн щеше да изгуби баса. Синият фиат вече не беше тук. За жалост и таксито им също. Следващата телефонна кабина беше на половин час път от мястото, където се намираха. Тримата закрачиха свити под усилващия се дъжд.
7.
Аскона се задъхваше от движението на автомобилите по улиците. Наредени плътно един зад друг, те се виеха като безкрайна змия в двете посоки на града — откъм езерото в посока към старата историческа част на града и нагоре към планината и обратно, — идващи от прохода към крайбрежната улица, където веригата от метал, лак и стъкло спираше понякога за часове, така че заедно с нея замираше всичко.
Роглер отново мислеше за това, което каза сутринта, и натъртено си повтаряше изречението: вършеха престъпление, ако не спрямо колегите си и целия свят, то поне спрямо този град. Катастрофалното положение с транспорта се дължеше на лова на призраци, който Франке го принуждаваше да прави. Тунелът Гридоне не бе просто някакъв си тунел, който можеше да се спре ей-така, когато на някой му хрумне, и да се замени с някаква съмнителна отбивка.
Роглер понечи да се дръпне от прозореца на хотелската си стая, когато погледът му бе прикован от група хора, облечени в пъстроцветни дрехи, които напразно се опитваха да пресекат улицата. В такива часове, когато автомобилите се движеха без прекъсване, подобно начинание можеше да се окаже доста опасно или ако не, то поне доста продължително. Но това не бе негов проблем, в крайна сметка не беше регулировчик. Видът на тези приключенци го наведе на други мисли, които никак не му харесваха. През последните дни градът гъмжеше от екзотични чужденци и далеч не всички бяха толкова безобидни като тримата шарени индийци или пакистанци долу пред хотела. По-лоши бяха онези, които не се забелязваха — акулите и вълците, преоблечени като златни рибки. И тяхната поява, както и тази на лавината от метал и стъкло бе резултат от техните действия — неговите и на Франке. Престъпниците привличаха престъпници — това беше непоклатим закон, откакто съществуваше такова нещо като криминалистика. Това, което ставаше в града, не бе нищо друго. Опита се да го обясни на Франке, но германецът или наистина не го разбра, или не искаше да го разбере. Ако още една седмица хората му вдигаха само пушилка, накрая можеше да се окаже, че наистина му трябват. Вече бяха заловили един терорист, търсен от Интерпол, който се бе вдигнал от Близкия изток и бе дошъл да провери дали освен тунела наоколо няма и нещо друго, което си струва да бъде вдигнато във въздуха. Имаше и още двама подозрителни, които предадоха на съответните служби. Франке го бе поздравил с успеха, но Роглер започваше да сънува кошмари, когато си помислеше колко още такива птици се разхождаха преспокойно, без да могат да ги пипнат. Махна се от прозореца и отиде до малката масичка, отрупана с документи, бележки и дела, на която бе работил през последните три часа. Бе отишъл до прозореца, надявайки се да се разсее малко, но не успя. Масичката вече не бе достатъчна за всички листа върху нея и те се стелеха по пода, върху шкафа и двата стола и дори започваха да се разпростират върху част от двойното легло. Всеки път, когато излезеше от стаята и след това се върнеше, купчината му изглеждаме по-голяма. Това е проблемът на престорената работа, мислеше си. Не мина много време и тя се превърна в истинска. Тази повратна точка бе стигнал преди няколко дни и вече я бе минал. Ако сега Франке влезеше и кажеше: „Край на целия фарс!“, щяха да му трябват седмици време, докато се справи с всичко тук. Бяха предизвикали лавина и сега бе почти невъзможно да я спрат. С всеки изминал час се питаше защо всъщност го бяха направили. Обяснението на Франке, че всичко това бе необходимо, за да могат той и хората му да разберат какво точно става в тунела Гридоне, в началото му се стори напълно смислено. Но то вече не оправдаваше големите усилия, които полагаха. Само в последните три дни от другата страна на планината бяха пристигнали пет поделения по сто души полицаи, освен това цяла влакова композиция с материали и уреди. Какво правеше този Франке?