Земята отново се разтресе, този път много по-силно. Варщайн усети как под краката му нещо се раздвижи — тежко, могъщо вибриране и треперене, сякаш огромен великан се бе обърнал и бе заел друго положение.
Някакси успя да се задържи изправен и дори намери точка за ориентация — огромно жълто петно се появи за миг изпод дъжда и отново се скри. Не бе достатъчно близо, за да го различи, но въпреки това вече разбра къде точно се намираше. Жълтото чудовище бе транспортна машина, която стоеше недалеч от входа на тунела. Бе се приближил повече, отколкото смяташе. След това видя сянката отзад и предположението му се превърна в сигурност. Тъмнината пред него бе по-наситена, отколкото от другата страна — беше върхът, който поглъщаше светлината от светкавиците. Продължи напред, сложил едната ръка пред лицето си, а другата протегнал напред като слепец в непозната обстановка. Разминаваше се с хора, които се опитваха да се скрият от вилнеещата стихия, но силуетите им му изглеждаха чужди и заплашителни, а между тях се движеше нещо друго, което не бе сянка, но не бе и някаква субстанция, а нещо междинно, непринадлежащо към тази реалност, дошло от друг, непознат свят.
Това, което ставаше наоколо, не бе буря и не бе действително. Природните стихии бяха обезумели, но безумието им не бе причината, а следствието от това, което ставаше. Вратата бе отворена и тесният процеп се бе превърнал в широка пролука, през която чудовището подаваше лапите си и забиваше нокти в реалността, опитвайки се да се измъкне навън. Нещо чуждо напираше да влезе в света и то бе толкова непознато и различно, че природата с всички сили се съпротивляваше срещу присъствието му. Варщайн внезапно осъзна, че се намираха в центъра на война, на първата битка между силите на Тук и Сега и на Някога и Някъде, на Хаоса срещу Реда, битка на неведоми сили, в която щяха просто да бъдат смачкани. Трябваше да се махне, трябваше да отиде в планината. Тунелът бе най-сигурното място. А може би и там го очакваше смъртта, но в този момент бе твърдо убеден, че ако бурята продължаваше все така да се усилва, всички щяха да намерят смъртта си тук навън. А бурята наистина се усилваше.
По-късно щеше да осъзнае, че мощният сблъсък на незнайните природни стихии бе продължил само минути, но през тези минути времето сякаш бе спряло. Трябваше да направи само още десетина крачки и щеше да е на сигурно място, но имаше чувството, че се намира в кошмар, където бягаш и бягаш, но не помръдваш от мястото си.
Нещо твърдо го удари в лицето. Той извика силно, падна на колене и вдигна ръка към бузата си. Първо усети кръвта, а после се появи и тъпата пулсираща болка. Чак когато за втори път усети силна болка в рамото, разбра какво става.
Валеше град и той усещаше ударите по раменете и гърба си. Скочи, крещейки от болка, и се запрепъва напред към спасителната сянка. Ледените късове бяха с различна големина — от големи колкото топка за тенис до миниатюрни иглички, които се забиваха между пръстите в лицето и кожата му. Вече крещеше, без да спира, но вилнеещата буря заглушаваше гласа му и той самият не се чуваше. Вървеше под смъртоносната завеса от вода и лед и се молеше да не изгуби посоката. На много места по тялото му вече имаше кръв и се чувстваше, сякаш го бяха удряли с чукове. Още само две минути и щеше да умре в този ад.
Отново се препъна и се опита с гротескно движение да запази равновесие, но в този момент голямо парче град сякаш с юмрук го удари по гърба. Той се просна напред, нагълта вода, закашля се и с мъка повдигна лице нагоре да поеме въздух. В първия момент бе почти сляп, водата влезе в очите му и от болката пред него заиграха цветни кръгове. После го видя…
Може би беше от болката или от замъгленото му съзнание, което почти бе преминало границата към безсъзнанието, но независимо по каква причина бе абсолютно сигурен, че не бе халюцинация.
Пред него се бе отворила пукнатина във Времето. Дъжд, град и тъмнина се бяха разтворили подобно на завеса, разкъсана от груба сила, и пред очите му се разкриваше онова, което бе зад завесата.
Всичко продължи по-малко от секунда и след това Варщайн не можеше да прецени дали е погледнал в Ада или в небесата на Рая. Зад стената на това, което до този момент смяташе за единствена и истинска действителност, видя… Чужд свят, изпълнен със странни същества и неща, неописуемо красиви и същевременно невероятно грозни, толкова различни, че роденото му Тук и Сега съзнание не можеше да възприеме повечето от тях. Виждаше нещата такива, каквито ги отразяваха човешките очи, а не, каквито всъщност бяха. Сякаш бе някакъв пейзаж, но толкова непознат и странен, че в езика му нямаше наименование за подобно нещо. Видя небе, което като че ли живееше по някакъв ужасен начин и под което на брега на бездънно езеро се движеха неописуеми черни същества…