За миг нещо ме подтикна да опитам вратата, за това бяха нужни най-много три стъпки настрана — макар в сърцето си да бях уверен, че тя ще се отвори пред мен, — но после размислих, че така може да закъснея за срещата, от която смятах, че зависи моята чест. Впоследствие съжалявах за точността си — можех поне да надникна, мислех си аз, и да помахам с ръка на ония пантери, но по това време вече имах достатъчно житейски опит, за да се опитвам да търся наново нещо непостижимо. И все пак тоя път много съжалявах…
Последваха години на усилен труд, през които не видях нито веднъж вратата. Едва неотдавна си спомних отново за нея. Със спомена ме завладя и особено чувство — като че някакво тънко було се бе разпростряло над моя свят. Започнах с тъга и горчивина да мисля, че никога вече няма да видя тая врата. Навярно страдах малко от преумора… а може би, както бях чувал, така се чувствува човек на четиридесет години. И аз не зная. Но несъмнено напоследък бях загубил енергичността, която улеснява всяко усилие, и то тъкмо сега, при всички тия нови политически събития, когато трябва да действувам. Странно, нали? Но започвам да намирам живота труден, а радостите му, когато ги постигна, ми се струват празни. От известно време жадувах страстно за тая градина. Да… и три пъти я видях.
— Градината ли?
— Не, вратата! И не влязох!
Той се наведе през масата към мен и заговори с неизмерима мъка в гласа:
— Три пъти имах такава възможност — три пъти! Ако някога тази врата ми се яви пак, заклевах се аз, ще вляза, ще се махна от тоя прах и зной, от тоя празен блясък на суетата, ог тая безсмислена блъсканица. Ще отида и никога вече няма да се върна. Този път ще остана. Заклевах се, ала когато идваше моментът… не отивах.
Три пъти в течение на една година минавах края тази врата и не влизах. Три пъти през тази година.
Първия път беше вечерта, когато настъпи рязкото разделение около законопроекта за изкупуване на арендните земи, при което правителството бе спасено с мнозинство от три гласа. Помниш ли? Никой от нашите, а може би и болшинството от опозицията не очакваше въпросът да приключи нея нечер.Но при дебатите гласовете се разцепиха като яйчена черупка. Аз и Хочкис трябваше да вечеряме у един негов братовчед в Брентфорд; и двамата бяхме без дами и ни повикаха по телефона, та тръгнахме веднага с колата на братовчед му. Едва сварихме да пристигнем навреме, ала по пътя минахме край моята стена и врата — сивосинкава под лунната светлина, изпъстрена с ярки жълти петна, когато я озариха нашите фарове, но несъмнено беше тя. „Боже мой!“ — извиках аз. „Какво има?“ — попита Хочкис. „Нищо!“ — отговорих и моментът отлетя.
„Направих голяма жертва“ — казах на нашия парламентарен организатор, когато влязох. „С всички е така“ — отвърна той и ме отмина бежешком.
Не виждам как бих могъл да постъпя другояче тогава. А втория път се случи, когато се завтекох до смъртното легло на баща си да се простя с тоя суров старец. И тогава животът си искаше своето. Ала третият път беше по-друго; това се случи преди една седмица. Като си спомням, чувствувам мъчително угризение. Бях с Гъркър и Ралфс — знаеш, вече не е тайна, че имах разговор с Гъркър. Вечеряхме у Фробишър и разговорът ни придоби интимен характер. Исках да повдигна въпроса за мястото ми в преустроения кабинет. Да, да. Сега той е уреден. Още не бива да се говори за това, но няма причина да го крия от теб… Да, благодаря, благодаря! Но позволи ми да ти разправя всичко докрай.
Тогава, нея вечер, въпросът още висеше във въздуха. Положението ми беше твърде деликатно. Много исках да науча от Гъркър нещо определено, но ми пречеше присъствието на Ралфс. Мъчех се всячески да поддържам лек и безгрижен разговор, несвързан пряко с интересуващия ме въпрос. Това се и налагаше. Впоследствие поведението на Ралфс показа, че с право съм бил предпазлив… Знаех, че Ралфс ще се раздели с нас след Кенсингтън Хай стрийъ, и тогава ще мога да притисна Гъркър с неочаквана откровеност. Човек трябва да прибягва понякога до тия похвати… И изведнъж в зрителното ми поле, точно пред нас на пътя, се появи отново бялата стена със зелената врата.
Отминахме я, докато разговаряхме. Отминах я. И сега виждам подчертания профил на Гъркър, сгъваемия му цилиндър прихлупен над заострения нос, многобройните гънки на шалчето му, което хвърли сянката си върху стетата, а после по нея пропълзяха и нашите сенки.