Той поприказва със селяните, изпи една-две чаши вино. По едно време каза:
— Една хайта има в наше село. Васил Консула се казва, не е ли минавал оттука?
— Мина, преди малко мина. Ама не спря. Мина замина като вятър.
Татар Христо се усмихна. Виждаше се, че Консула му е взел страха, както трябва. В следното село, Мусубей, той пак попита за Консула. Казаха му същото: Консула минал-заминал, без да спира. Карал бързо.
И наистина никога Консула не бе морил тъй немилостиво конете си. Като сгигна в къщи, той остави каруцата на жена си и без да слуша натякванията й, че конете са само пяна, че треперят и едвам се държат на краката си — тръгна към кръчмата, ухилен, нетърпелив, цял изпълнен с онуй, което знаеше. Щом го видяха от две-три страни му извикаха:
— О, Василе! Добре дошел!
— Е, какво… Гракна ли юрдечката?
Васил се хилеше.
— Остави ти юрдечката — каза той. — Знайте ли какво има? Татар Христо намери пари. На пътя ги намери, до Каралезката чешма. Видях го, като ги тъпчеше в джеба си… Все хилядарки. Много пари, ей!…
— Как тъй… какви пари?
— Знам ли? Може да ги е изгубил някой. Може пък и да е претрепал някого — каза Консула и се позасмя. — Една гражданска шапка държеше в ръцете си. Коя е таз шапка? Да докаже. На когото е шапката, негови са парите. Да каже де е човека…
— Хайде, Василе… Татар Христо не е такъв чиляк…
— Не е ли? За пари като е… за пари чиляк и баща си убива.
В кръчмата се случи и кметът Алекси. И той слушаше, но още не беше се обадил.
— Бе я чакайте! — обади се един. — Пари ли кайш, Василе? Ами че одеве беше тук Манолаки, от чифлика. Като взе да се пипа по едно време, да се тюхка. „Няма ми парите — кай. — Парите съм си изгубил. Дванайсет хиляди лева. Няма ги.“
— Видя ли? — рече Консула. — Аз какво ви казвам.
Намеси се кметът:
— Е, какво стана с Манолаки?
— Търси в себе си, обърна всичките си джобове — няма. Гледà и в кабриолета — няма. „Ще ида — кай — в чифлика да видя.“
— Те ще са. У Татар Христа ще са тез пари.
— Таз работа трябва да се разбере — каза кметът. — Атанасе — извика той на общинския стражар, — като дойде бай Христо, да го заведеш в общината. Моментално! „По заповед на кмета — ще речеш — си арестуван.“ Толкоз. Ще го държиш в общината, докато дойда аз. Разбра ли?
— Разбрах, господин кмете.
Кметът излезе. Селяните погълчаха още за тая случка, после едни си отидоха, други останаха. Стъмни се. За Татар Христа позабравиха, толкоз повече че Консула беше излязъл, за да разправи новината другаде. По едно време в кръчмата току се показа Татар Христо, зачервен, усмихнат, с бомбето на глава. Зачуди се, че никой нищо не му казва. Само го гледат и се подсмиват.
— Какво ме гледате? — рече той, като седна. — Не ми ли харесвате капелата? Намерих я на пътя. В една бохча я намерих. Аз рекох, че е пари, а то… ще я нося напук. Какво?… Хубава шапка, здрава…
— Какъв се втилява — рече някой. — Ами парите, парите…
— Какви пари?
— Дето си ги намерил. Консула ни разправи нас.
— Какви пари? — попита пак Татар Христо.
— Дванайсет хиляди лева си намерил. Какво се правиш на кмет. Консула те видял, като тъпчеш хилядарките в джоба си.
Татар Христо почервеня като рак. Той искаше да удари по масата, да извика, колкото глас има, че всичко туй е лъжа, но от яд устата му като че се сковаха. Пък и в същата минута Атанас стражарят дойде до него и му каза:
— Бай Христо, ела с мене в общината. По заповед на кмета си арестуван.
— Какво?… Аз… че какво… защо…
Атанас помисли, че той се противи, и го датътри — в кръчмата гръмна смях. Татар Христо понамести с два пръста бомбето си — още по-голям смях. Той разбра, че за всичко това е виновен Консула, стисна зъби и не каза нищо повече. Някой излязоха на вратата на кръчмата и още се смееха, като го гледаха как върви с бомбето си пред Атанас.
Половин час по-късно кметът Алекси излезе от дома си и тръгна към общината, но при Филиповата кръчма срещу него се зададе един кабриолет със силни, хубави коне.
— Алекси! — извика някой и кабриолетът спря. — Тебе търся.
Беше Манолаки, собственикът на чифлика край границата.
— Какво има, бай Маноле?
— Търсих те в общината, Алексе. Запрели сте един човек зарад мене, да го пуснете. Аз мойте пари ги намерих. Дал съм ги на сина си, на Марка, и съм забравил. Пуснете човека, не е крив.
— Е, щом е тъй… Няма ли да слезеш, бай Маноле?
— Не, имам си работа. Сбогом, Алексе!
Кабриолетът с хубавите коне замина и се скри в тъмнината, а Алекси влезе в общината. Мина се още половин час и оттам излезе Татар Христо. Отби се не във Филиповата кръчма, а при дяда Василя. Не погледна никого, никого не поздрави. И без туй в кръчмата имаше само двама-трима души. Татар Христо си заръча ракия, гледаше навъсено пред себе си и мълчеше. Като изпиеше чашата си, подръпваше ту единия, ту другия си мустак или понатисваше бомбето на главата си. Все тъй мълчешката той стоя доста. И доста пи.