Паркира колата пред кантората си на Вашингтон Стрийт и измина пеш разстоянието до Кафето. Там бяха отворили преди час и вътре бе претъпкано. Сервитьорките подтичваха с канички кафе и закуски и бъбреха безспир с фермери, техници и помощник-шерифи — постоянните клиенти. Тук нямаха място хората, наричани „бели якички“. Те се събираха от другата страна на площада, в Чайната, когато утрото преваляше, и обсъждаха националната политика, тениса, голфа и фондовата борса. В Кафето говореха за местната политика, за футбол и лов на костур. Джейк бе сред малцината от прослойката на белите якички, които се допускаха в Кафето. Дочените ризи го обичаха и приемаха — повечето от тях в някакъв момент бяха прекрачвали прага на кантората му — кой за завещание, кой за нотариален акт, развод, юридическа защита или за някой от хилядите си всевъзможни проблеми. Поднасяха го, разказваха вицове за адвокати мошеници, но той имаше дебела кожа. По време на закуска го молеха да обясни постановленията на Върховния съд и други правни тънкости и той даваше безброй безплатни съвети. Джейк умееше да прескача подробностите и да обяснява същността на въпроса. Хората ценяха това. Невинаги бяха съгласни с него, но винаги получаваха честни отговори. Понякога спореха, но никога с лошо чувство.
Влезе в шест и му трябваха цели пет минути, за да поздрави всички, да стисне безброй ръце, да потупа дузина гърбове, пък и да подхвърли някоя закачка на сервитьорките. Докато седне, любимката му Дел вече му поднасяше кафето и обичайната закуска от препечен хляб, желе и овесена каша. Тя го потупа по ръката, наричайки го сладур и съкровище, и както винаги го засипа с внимание. Не позволяваше на останалите много-много да се отпускат и ги кастреше, но с Джейк нещата бяха по-различни.
Тази сутрин закусваше на една маса с Тим Нънли, техник в клона на „Шевролет“, и двамата братя, Бил и Бърт Уест, които работеха във фабриката за обувки в северната част на града. Джейк капна три капки лютива подправка върху овесената каша и ловко ги разбърка с резен масло. Намаза си препечената филийка с дебел слой домашно ягодово желе. Подготвил грижливо всичко, той отпи от кафето и се захвана със закуската. Хранеха се спокойно и обсъждаха как кълве рибата.
В сепарето до прозореца, на крачка от тях, трима помощник-шерифи разговаряха помежду си. Едрият, Маршъл Пратър, се обърна към Джейк и високо попита:
— Джейк, ти не защитава ли Били Рей Коб преди няколко години?
Заведението моментално онемя и всички очи се впериха в адвоката. Озадачен не от въпроса, а от реакцията на другите, Джейк преглътна и започна да рови паметта си за името.
— Били Рей Коб — повтори той гласно. — Какъв беше случаят?
— Наркотици — отвърна Пратър. — Хванахме го да ги продава преди четири години. Лежа в Парчман и излезе миналата година.
Джейк си спомни.
— Не бях аз. Беше си наел адвокат, струва ми се, от Мемфис.
Пратър сякаш остана доволен и се зае отново с палачинките си. Джейк изчака. Накрая попита:
— Защо? Този път какво е направил?
— Арестувахме го снощи за изнасилване.
— За изнасилване!
— Да, заедно с Пийт Уилард.
— Кого са изнасилили?
— Помниш ли оня негър Хейли, когото ти отърва от обвинение в убийство преди няколко години?
— Лестър Хейли. Естествено, че го помня.
— А познаваш ли брат му Карл Лий?
— Разбира се. Много добре го познавам. Познавам всички от рода Хейли. Бил съм адвокат на повечето.
— Ами неговото момиченце.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко.
— Колко е голяма?
— На десет години.
Заведението се върна към обичайните си занимания, но апетитът на Джейк изчезна. Бъркаше кафето си и слушаше как разговорите скачат от риболова към японските коли и после пак към риболова. Когато братята Уест си тръгнаха, той се премести в сепарето на помощник-шерифите.
— Как е тя? — попита.
— Коя?
— Момичето на Хейли.
— Зле — отвърна Пратър. — В болницата е.
— Как се е случило?
— Не знаем подробности. Не е в състояние да говори много. Майка й я изпратила до магазина. Живеят на Крафт Роуд зад бакалницата на Бейтс.
— Знам ги къде живеят.
— Натикали я някак в пикапа на Коб, замъкнали я в гората и я изнасилили.
— И двамата?
— По няколко пъти. Пребили са я най-жестоко. Толкова е зле, че някои от роднините й не могат да я познаят.