Карл Лий чу името си и изправи рамене. Ози заби поглед в него. Джейк се обърна и видя Карл Лий за първи път.
— Опишете пикапа.
— Нов жълт пикап форд, половинтонен. Големи хромови джанти и състезателни гуми. Флагче на Конфедерацията на задното стъкло.
— Кой е собственикът?
Ози посочи задържаните.
— Били Рей Коб.
— Отговаря ли на описанието на момичето?
— Да.
Чилдърс замълча и прегледа бележките си.
— Така, шерифе, какви други улики имате срещу задържаните?
— Говорихме тази сутрин с Пийт Уилард в затвора. Той призна и подписа.
— Какво си направил? — кресна Коб. Уилард се сви и се огледа за помощ.
— Тишина! Тишина! — извика Булард и удари с чукчето. Тиндейл разтърва клиентите си.
— Уведомихте ли мистър Уилард за правата му?
— Да.
— Той наясно ли е с тях?
— Да.
— Подписа ли показания в този смисъл?
— Да.
— Кой присъства, когато мистър Уилард даде тези показания?
— Аз, двама от помощниците ми, моят следовател Рейди и лейтенант Грифин от пътната полиция.
— Разполагате ли с показанията?
— Да.
— Моля, прочетете ги.
Залата стоеше безмълвна и неподвижна, докато Ози четеше кратките показания. Карл Лий бе втренчил празен поглед в двамата обвиняеми. Коб хвърляше кръвнишки погледи към Уилард, който ронеше парченца кал от обувките си.
— Благодаря ви, шерифе — рече Чилдърс, когато Ози свърши. — Мистър Уилард подписал ли се е?
— Да, пред трима свидетели.
— Нямам повече въпроси, ваша светлост.
Булард викна:
— Свидетелят е на ваше разположение, мистър Тиндейл.
— Засега нямам въпроси, ваша светлост.
Добър ход, помисли Джейк. От стратегическа гледна точка за защитата бе най-добре да не задава въпроси по време на предварителното заседание. Просто слушай и си води бележки, нека свидетелските показания бъдат записани, а ти си трай. Така или иначе, случаят ще стигне до съд, за какво да си даваш труд? И никога не допускай обвиняемите да дават показания. За нищо не служат, само усложняват процеса след това.
Джейк бе уверен, че те няма да дадат показания, защото познаваше Тиндейл.
— Призовете следващия свидетел — нареди съдията.
— Нямаме други свидетели, ваше светлост.
— Добре. Седнете. Мистър Тиндейл, имате ли свидетели?
— Не, ваша светлост.
— Добре. Съдът намира, че има достатъчно доказателства за извършването на многобройни престъпления, и разпорежда мистър Коб и мистър Уилард да бъдат задържани до заседанието на разширения състав съдебни заседатели на окръг Форд, което се насрочва за понеделник, двайсет и седми май. Някакви въпроси?
Тиндейл бавно се надигна.
— Да, ваша светлост, ние отправяме молба към почитаемия съд да определи една разумна парична гаранция за двамата обви…
— Не се приема — отряза го Булард. — Засега освобождаването под гаранция се отхвърля. Имам сведения, че момичето е в критично състояние. Ако почине, обвиненията, разбира се, ще бъдат други.
— Ваша светлост, в такъв случай бих внесъл молба за заседание за пускане под гаранция след няколко дни, когато състоянието й ще се е подобрило.
Булард слушаше Тиндейл внимателно. Добра идея, помисли си той.
— Приема се. Разглеждане на молбата за пускане под гаранция се насрочва за следващия понеделник, двайсети май, в тази зала. Дотогава обвиняемите остават под разпореждането на шерифа на окръг Форд. Закривам заседанието.
Булард удари с чукчето и изчезна. Полицаите се скупчиха около обвиняемите, сложиха им белезниците и ги поведоха към стаята за задържани, после надолу по задното стълбище, покрай репортерите. Качиха ги на патрулната кола.
Изслушването на страните, типично за Булард, бе траяло по-малко от двайсет минути. Правосъдието понякога беше светкавично в тази зала. Джейк разговаряше с другите адвокати и наблюдаваше как тълпата се изнизва мълчаливо през огромната дървена врата в задната част на залата. Карл Лий не бързаше да си тръгне и направи знак на Джейк да го последва. Отидоха в ротондата. Карл Лий искаше да поговорят, затова се извини на останалите и обеща да се види с тях в болницата. Двамата с Джейк тръгнаха по виещата се стълба към първия етаж.
— Много съжалявам, Карл Лий.
— Да, и аз.
— Как е тя?
— Ще се оправи.
— Как е Гуен?
— Добре, надявам се.
— А ти?
Вървяха бавно по коридора към задната част на съда.
— Още не мога да го повярвам. Само преди двайсет и четири часа всичко си беше наред. А я ни виж сега. Малкото ми момиченце лежи в болница и от цялото му тяло стърчат маркучи. Жена ми не е на себе си, момчетата са уплашени до смърт, а пък аз — аз мисля само как да пипна тия копелета.