Беше късно вечерта в сряда, когато пристигна в болницата и свари няколко роднини да четат списания в чакалнята на втория етаж. Прегърна Карл Лий. Не се бяха виждали от коледните празници, когато половината чернокожо население на Чикаго се юрваше към родните краища в Мисисипи и Алабама.
Излязоха в коридора, настрана от роднините.
— Как е тя?
— Добре. По-добре. Може би ще се върне у дома тази неделя.
Лестър усети, че отмалява от облекчение. Когато тръгваше от Чикаго преди единайсет часа, тя бе на смъртно легло според братовчеда, който бе позвънил и го бе измъкнал разтреперан от леглото. Запали цигара точно под надписа „Пушенето забранено“ и се взря в по-големия си брат.
— А ти добре ли си?
Карл Лий кимна и се загледа нататък по коридора.
— Как е Гуен?
— За малко да откачи. При майка си е. Ти сам ли пристигна?
— Да — наостри се Лестър.
— Добре.
— Не ми се надувай. Не съм се блъскал по пътищата, за да слушам кални подмятания за жена ми.
— Хубаво, добре. Имаш ли още газове?
Лестър се ухили и захихика. Откакто се ожени за шведката, го мъчеха газове. Тя готвеше неща, чиито имена не можеше да произнесе, и организмът му реагираше буйно. Мечтаеше за зеле, грах, бамя, пържени пилета, свинско печено на жарава и сланина.
На третия етаж намериха една малка чакалня със сгъваеми столове и масичка. Лестър наля две чашки престояло, гъсто кафе от автомата и разбърка с пръст млякото на прах. Слушаше напрегнато, докато Карл Лий описваше с подробности изнасилването, арестуването и изслушването на страните в съда. После намери някакви салфетки и начерта карта на съда и затвора. От процеса му бяха изминали четири години и сега се затрудняваше при отделни детайли. Беше изкарал само седмица в ареста, докато бъде внесена паричната гаранция, и не бе стъпвал там от оправдателната присъда. Всъщност замина за Чикаго почти веднага след процеса. Жертвата имаше роднини.
Крояха планове и ги отхвърляха, чертаха и обсъждаха дълго след полунощ.
В четвъртък по обяд Тоня бе преместена от интензивното отделение в единична стая. Състоянието й бе определено като стабилизирано. Лекарите си отдъхнаха и семейството надонесе бонбони, играчки и цветя. Със спукана челюст и уста, пълна с шевове, тя можеше да поглъща бонбоните единствено с поглед. Братята й изядоха повечето. Те не се откъсваха от леглото и я държаха за ръка, сякаш да я защитят и вдъхнат увереност. Стаята беше вечно пълна с приятели и непознати, всички гальовно я потупваха, повтаряха колко е сладка, отнасяха се с нея като със специален случай, като с човек, преживял нещо ужасно. Раните я боляха и от време на време тя заплакваше. Всеки час сестрите си пробиваха път сред посетителите, за да й дадат нещо обезболяващо.
Същата нощ тълпата в стаята й притихна, когато мемфиското радио съобщи за изнасилването. Телевизията показа снимки на двамата бели, но тя не можа да ги види много ясно.
Окръжният съд се отваряше всеки ден в осем сутринта и затваряше в пет следобед, освен в петък, когато затваряше в четири и половина. В пет и половина в петък Карл Лий се скри в тоалетната на първия етаж, преди да заключат сградата. Седна на чинията и тихо се ослушва около час. Никакви разсилни. Никой. Тишина. Тръгна през широкия полутъмен коридор към задния изход и надзърна през стъклото. Не се виждаше жива душа. Ослуша се минута-две. Наоколо бе пусто.
Карл Лий проучи отново сградата. Двете двойни задни врати се отваряха навътре към обширно, правоъгълно входно пространство. В дъното вдясно бе разположено едно стълбище, вляво — друго. Пространството се стесняваше навътре и преминаваше в коридор. Карл Лий си представи, че процесът е започнал. Сплете ръце зад гърба си и се опря на задния вход. Отмери трийсет крачки надясно до стълбището; нагоре — десет стъпала, после тясна площадка, след това завой наляво на деветдесет градуса, точно както му бе казал Лестър; после още десет стъпала до стаята за задържаните. Тя бе малка, петнайсет на петнайсет стъпки, и вътре нямаше нищо освен прозорец и две врати. Той отвори едната и се озова в огромната съдебна зала, пред редове с тапицирани пейки. Отиде до пътечката и седна на първия ред. Оглеждайки помещението, забеляза пред себе си парапета, който отделяше публиката от местата на съдията, съдебните заседатели, свидетелите, адвокатите, подсъдимите и писарите.
Тръгна по пътечката към задните врати и изучи залата в подробности. Днес тя изглеждаше много по-различно, отколкото в сряда. Той седна на кръглата маса, където бяха седели Лестър, Коб и Уилард. Вдясно имаше друга, където сядаха прокурорите. Зад масите имаше редица от дървени столове, а зад тях бе преградата с летящи врати от двете страни. Съдията властваше над всички от височината на повдигнатото си писалище, опрял гръб в стената под избелелия портрет на Джеферсън Дейвис, който се въсеше на всички в залата. Ложата на съдебните заседатели бе вдясно, под пожълтелите портрети на други забравени герои на Конфедерацията. Банката на свидетелите бе близо до съдийската маса, по-ниско, разбира се, и пред ложата на съдебните заседатели. Вляво имаше дълъг вграден шкаф, отрупан с големи червени томове със съдебни решения. Когато се гледаше дело, край него обикновено кръжаха съдебни чиновници и адвокати. Отзад, отвъд стената, бе стаята за задържаните.