— Чудесно! Чудесно! Това кой е? — обърна се той към Лестър и му протегна ръка. Лестър я стисна и я разтърси.
— Брат ми Лестър. Той е в Чикаго.
— Приятно ми е да се запознаем, Лестър. Ние с братока ти сме много гъсти.
— Разказвал ми е доста за теб — рече Лестър. Котарака се любуваше на Карл Лий.
— Браво, Карл Лий, браво! Добре изглеждаш. Как е кракът?
— Бива го. Понякога, когато вали, се пообажда, но го бива.
— Момчета, нещо за пиене?
— Не, благодаря — рече Карл Лий.
— Една бира за мене — рече Лестър. Котарака щракна с пръсти и единият от телохранителите изчезна. Карл Лий се отпусна на стола, а Котарака се настани на ръба на бюрото и залюля крака като момче, седнало на кея. Ухили се на Карл Лий, който се чувстваше неловко от този изблик на радост и възторженост.
— Защо не се преместиш в Мемфис да работиш при мен? — каза Котарака. Карл Лий усети, че моментът наближава. От десет години Котарака му предлагаше работа.
— Не, благодаря ти. И така съм си добре.
— Щом ти си добре, аз съм доволен. Кажи какво те носи насам.
Карл Лий отвори уста, поколеба се, кръстоса крака и сбърчи чело. После кимна и рече:
— Искам една услуга, Коте. Съвсем дребна услуга… Котарака разпери ръце.
— Казвай, приятелю, каквото пожелаеш.
— Помниш ли ги ония М–16, дето ги имахме във Виетнам? Имам нужда от такова нещо. И то веднага.
Котарака скръсти ръце на гърдите си. Взря се в очите на приятеля си.
— Опасно оръжие е това. Какви катерици си подгонил по вашия край?
— Не е за катерици.
Котарака изпитателно оглеждаше и двамата. Много добре разбираше за какво става дума и знаеше, че не трябва да разпитва. Работата беше сериозна, иначе Карл Лий не би се вдигнал чак дотук.
— От малките?
— Не, голям.
— Приготвил ли си сухо?
— Колко?
— Знаеш, че е трижди незаконно.
— Ако можех да си го купя от супермаркета, нямаше да идвам дотук.
Котарака отново се ухили.
— Когато искаш?
— Днес.
Поднесоха бирата на Лестър. Котарака заобиколи бюрото и спря до оранжевия си трон.
— Хилядарка.
— Нося.
Котарака леко се сепна, но не го показа. Откъде тоя простичък негър от забутано градче из Мисисипи е намерил хиляда долара? Сигурно, ги е заел от брат си.
— Хилядарка е за останалите, но не и за приятел като теб.
— Колко?
— Николко, Карл Лий. Аз ти дължа нещо много повече от пари.
— С удоволствие ще си платя.
— И дума да не става. Автоматът е твои.
— Страхотно си щедър, Коте.
— Готов съм и петдесет да ти дам.
— Един ми стига. Кога мога да го взема?
— Сега ще проверя. — Котарака позвъни на някого и измънка нещо в слушалката. Даде разпорежданията си, затвори и каза, че ще стане за около час.
— Ще чакаме — каза Карл Лий.
Котарака махна превръзката от лявото си око и избърса празната вдлъбнатина с влажна кърпичка.
— Имам по-добра идея. — Щракна с пръсти към телохранителите. — Колата ми. Ще се поразходим и ще го вземем сами.
Те последваха Котарака през тайна врата и по някакъв коридор.
— Аз живея тук — посочи той. — Зад тази врата е моята бърлога. Обикновено вътре има по няколко голи мацки.
— Може ли да хвърля едно око? — престраши се Лестър.
— Хайде, стига — рече Карл Лий.
По-нататък Котарака посочи една дебела и черна стоманена врата в края на късо коридорче. Спря пред нея като че да й се полюбува. — Ей тук си държа мангизите. Винаги има охрана.
— Колко са? — попита Лестър и отпи от бирата.
Котарака го изгледа и продължи по коридора. Карл Лий сбърчи чело към брат си и поклати глава. Изкачиха се по тясна стълба до четвърта врата. Тук беше още по-тъмно и Котарака опипом намери едно копче на стената. Изчакаха мълчаливо няколко секунди, докато вратата се отвори и откри бляскав асансьор с червен килим и надпис „Пушенето забранено“. Котарака натисна Друго копче.
— Трябва да се качите нагоре, за да хванете асансьора за надолу — каза развеселено той. — Заради сигурността. — Те кимнаха с разбиране и възхищение.
Слязоха в сутерена. Единият от телохранителите чакаше до отворената врата на чисто бяла дълга лимузина и Котарака покани гостите си да се качат за разходка. Преминаха бавно край редица от още няколко лимузини, един ролс и изобилие от луксозни европейски коли.
— Всичките са мои — рече гордо той.
Шофьорът натисна клаксона и една тежка врата се вдигна, откривайки еднопосочна уличка.
— Карай бавно — викна Котарака на шофьора и телохранителя отпред. — Момчета, искам да ви покажа туй-онуй.
Преди няколко години, по време на последната си среща с Котарака, Карл Лий бе правил тази обиколка. Показаха му цели улици с разнебитени и олющени бараки, които едрият собственик наричаше имоти за даване под наем. Имаше порутени складове от червени тухли със закрити или заковани прозорци, които с нищо не издаваха какво евентуално се държи вътре. Имаше една църква, и то много посещавана, а след няколко пресечки — още една. Проповедниците също били негова собственост, заяви Брустър. Имаше десетки кръчми с отворени врати. Групи млади негри, които седяха на пейки отвън, пиеха бира от бутилки. Котарака им посочи гордо опожарената сграда близо до Бийл Стрийт и с увлечение им разказа историята на един конкурент, който се опитал да завоюва периметър в стриптийзьорския бизнес. Но Котарака няма конкуренция, заключи той. После следваха клубове с имена като „Ангелите“, „Домът на Котарака“ и „Черен рай“ — там човек може да се отбие за добро пийване и хапване, за хубава музика, голи жени и евентуално още нещо, поясни той. Клубовете го направили много богат. Били осем на брой.