От години вече заплашваше, че ще му счупи и другия. Вечно натякваше на Джейк, че куца, и го питаше как е кракът му.
— Какво те мъчи, приятелю? — попита Ози, когато седнаха в малката му канцелария.
— Карл Лий. Малко ме безпокои.
— Защо?
— Виж какво, Ози, това, което ще си кажем тук, трябва да си остане между нас. Не искам никой да научи за този разговор.
— Звучи сериозно, Джейк.
— Сериозно е. Говорих с Карл Лий в сряда след изслушването на страните. Той не е на себе си и аз го разбирам. И аз бих се чувствал така в неговото положение. Говори как ще убие момчетата и изглежда решен да го направи. Мисля, че би трябвало да го знаеш.
— Те са на сигурно място, Джейк. Дори и да се опита, не може да се добере до тях. Получиха се няколко телефонни обаждания, естествено, анонимни, с какви ли не заплахи. Чернокожите са страхотно възбудени. Но момчетата са на сигурно място. Сами са в килия и ние си отваряме очите.
— Това добре. Карл Лий не ме е наемал, но аз съм защитавал кой ли не от семейство Хейли при всевъзможни случаи и съм сигурен, че той ме възприема за свой адвокат независимо с основание или не. Чувствах се длъжен да ти го кажа.
— Джейк, аз съм спокоен.
— Хубаво. Нека те попитам нещо. Имам дъщеря, ти също имаш дъщеря, нали?
— Моите са две.
— Какво си мисли според теб Карл Лий? Искам да кажа като чернокож баща.
— Същото, което и ти си мислиш.
— И какво е то?
Ози се облегна назад и скръсти ръце. Замисли се за миг.
— Той се пита дали тя е добре, искам да кажа, физически. Дали ще оживее и ако оживее, колко тежки са последствията. Ще може ли да има деца? След това се чуди дали е в ред психически и какви травми ще носи до края на живота си. И трето, изгаря отвътре да убие тия копелета.
— Ти би ли го направил?
— Лесно е да кажа „да“, но човек не знае на какво е способен. Мисля, че от мен децата ми имат много повече нужда вкъщи, отколкото в Парчман. А ти, Джейк, какво би сторил?
— Предполагам, същото. Не зная. Сигурно щях да се побъркам. — Той млъкна и заби поглед в бюрото. — Но щях да помисля най-сериозно да убия извършителя. Нямаше да мога да си лягам вечер с мисълта, че оня е още жив.
— А как ще постъпят съдебните заседатели?
— Зависи какъв е съставът. Избираш си подходящите съдебни заседатели и работата ти тръгва. Ако пък прокурорът си подбере подходящ състав, краят е газовата камера. Изцяло зависи от тях, а в тази страна човек може да си подбере подходящите хора. На всички им е дошло до гуша от изнасилвания, грабежи и убийства. За белите поне е така, знам го със сигурност.
— Така е за всички.
— Според мене ще има огромно съчувствие към един баща, който е поел нещата в свои ръце. Хората не се доверяват на съдебната ни система. Убеден съм, че поне мога да замотая един състав от заседатели. Необходимо е просто да убедиш един-двама, че копелето е трябвало да умре.
— Както за Мънроу Боуи.
— Точно така. Както за Мънроу Боуи. Той беше противен негър, плачеше за убиване и Лестър свърши работата. Слушай, Ози, как мислиш, защо се е върнал от Чикаго?
— Много близки са с брат си. Наблюдаваме и него.
Разговорът мина към други неща и накрая Ози попита за крака. Стиснаха си ръце и Джейк си тръгна. Пое направо към къщи, където Карла го очакваше с готов списък задачи.
Нямаше нищо против съботните утрини в кантората, стига той да се прибере до обяд и да изпълнява всичките й поръчки оттам нататък.
В неделя следобед в болницата се събра тълпа и съпроводи количката на малката Тоня, която баща й буташе по коридора, през вратите и до паркинга, където Карл Лий внимателно вдигна дъщеря си и я сложи на предната седалка между себе си и майката. Тримата й братя бяха отзад. Колата потегли, следвана от процесия приятели, роднини и познати. Керванът се придвижи умишлено бавно през града, а после го напусна. Тоня седеше изправена на предната седалка като голямо момиче. Баща й мълчеше, майка й плачеше, а братята й не смееха да шавнат.
Друга тълпа ги чакаше вкъщи, когато спряха на тревата пред верандата си. Всички утихнаха. Карл Лий понесе Тоня нагоре по стълбите, прекрачи прага и я сложи да легне на кушетката. Тя се радваше, че си е у дома, но се чувстваше уморена от зрителите. Майка й я гладеше по краката, докато братовчеди, чичовци, лели, съседи и какви ли не се приближаваха, докосваха я, усмихваха се, някои през сълзи, и не отронваха дума. Татко й излезе навън и заговори с чичо Лестър и мъжете. Братята й седяха в кухнята с тълпата и поглъщаха камарата храна.