Преди два часа следобед в понеделник, двайсети май, той излезе на балкона и запали пура. Тежка тишина бе притиснала центъра на град Клантън в щата Мисисипи.
Коб слизаше Първи по стълбите, предпазливо, с ръце, оковани зад гърба му, след него Уилард и накрая помощник-шерифът Луни. Десет стъпала, площадка, завой надясно, после още десет стъпала до първия етаж. Други трима полицаи чакаха отпред край патрулните коли, пушеха и държаха под око репортерите.
Когато Коб бе на две стъпала от долната площадка, Уилард — над три зад него, а Луни едва на първото стъпало под горната площадка, забравената и незабележима вратичка към килера на разсилния излетя с трясък и мистър Карл Лий Хейли изскочи от тъмнината с автомат М–16 в ръка. Откри стрелба в упор. Яростният мълниеносен, оглушителен откос разтърси цялата сграда и взриви тишината. Арестантите се вцепениха, после закрещяха, когато куршумите ги уцелиха — първо Коб в стомаха и гърдите, после Уилард в лицето, врата и гърлото. Напразно се гърчеха нагоре по стъпалата, оковани и безпомощни, препъваха се един в друг и от тях шуртеше кръв.
Луни бе улучен в крака, но успя да издрапа обратно нагоре и се шмугна в стаята за задържани, откъдето чуваше как Коб и Уилард реват и стенат, а лудият негър се смее. Куршумите рикошираха в стените на тясното стълбище и надзъртайки надолу към площадката, Луни виждаше как по стените се размазват плът и кръв и се стичат към стъпалата. Раздиращият екот на дългите откоси сякаш нямаше спиране. Над стрелбата и чаткането на куршумите ясно се извисяваше кресливият, пронизителен, тържествуващ смях на Карл Лий.
Когато спря да стреля, хвърли автомата върху двата трупа и хукна към тоалетната, подпря отвътре вратата със стол, скочи през прозореца в храстите и излезе на тротоара. Невъзмутим, той отиде до камионетката си и се прибра с нея вкъщи.
Когато започна стрелбата, Лестър замръзна на мястото си. Откосите оглушиха залата. Пищеше майката на Уилард, пищеше и майката на Коб, полицаите хукнаха към стаята за задържани, но не посмяха да се покажат на стълбите. Лестър напрегнато се ослушваше за изстрели от пистолети, но не чу нищо и спокойно излезе от залата.
При първия изстрел Булард сграбчи шишето си и пропълзя под писалището, а мистър Пейт заключи вратата.
Коб, или онова, което беше останало от него, се стовари върху Уилард. Кръвта им се смеси и започна да образува локви на всяко стъпало, преди да прелее на следващото, където образуваше нова локва и потичаше върху по-следващото.
Джейк тичаше с все сили към задния вход на съда. Помощник-шериф Пратър стоеше приведен пред вратата с пистолет в ръка и ругаеше репортерите, които напираха да влязат. Останалите полицаи бяха приклекнали до патрулните коли, целите настръхнали. Джейк хукна към предната страна на сградата, където други полицаи охраняваха входа и евакуираха служителите и гражданите от залата. Лавина от тела се изсипа на стълбите отпред. Джейк си проби път през панически бягащите, успя да проникне в ротондата и видя Ози, който напътваше хората откъде да излязат и крещеше във всички посоки. Направи знак на Джейк и двамата тръгнаха по коридора към задната врата, където шестима полицаи пазеха с пистолети в ръка и мълчаливо се взираха в стълбището. Джейк почувства, че му призлява. Уилард почти се бе добрал до площадката. Челото му липсваше и мозъкът му се бе размазал като пихтия по лицето. Коб бе успял да се извърне и да поеме куршумите с гърба си. Бе заровил лице в стомаха на Уилард, а краката му докосваха четвъртото стъпало от долу на горе. Кръвта още течеше от безжизнените тела и изцяло бе заляла долните шест стъпала. Алената локва напредваше бързо към полицаите, които ужасено се отдръпваха. Автоматът бе между краката на Коб, на петото стъпало, целият в кръв.
Групата полицаи стояха мълчаливо, втренчени в двете тела, които, макар и мъртви, продължаваха да бълват кръв. Тежка миризма на барут се стелеше по стълбите и се носеше по коридора към ротондата, където други полицаи продължаваха да изтикват хора към главния портал.
— Джейк, по-добре си тръгвай — каза Ози, без да откъсва поглед от телата.
— Защо?
— Тръгвай си.
— Защо?
— Защото сега ще правим снимки, ще събираме веществени доказателства и ти нямаш работа тук.