Избираше животи, които бавно и усърдно да руши години наред, дори десетилетия.
Ормсби караше хората да изчезнат, след което наблюдаваше как близките им се терзаят за участта им. Добре разбираше обречеността на надеждата: защото не отчаянието ни погубва, а тъкмо обратното. Надеждата напряга, отчаянието отпуска. Отчаянието е свързано с възможност за завършек. Доведено до крайност, логичният му изход е смъртта. А надеждата крепи човека. И може да бъде експлоатирана.
Действията на Ормсби бяха принудили неколцина да отнемат собствения си живот, но той смяташе това за провал — и техен, и свой. Онези, които убиваше, бяха просто първите жертви, при това най-безинтересните. Най обичаше да наблюдава останалите, които се опитваха да се справят с връхлетялата ги трагедия. Знаеше, че всяка сутрин те ще се будят, за миг забравили какво са изгубили: майка, син, дъщеря. (Предпочиташе да не се занимава с възрастни мъже. Беше по-силен, отколкото изглеждаше, но не толкова, че да си мисли, че може да се разправи с тях, особено с напредването на възрастта си.) Но само след секунди отново си спомняха — и това изпълваше Омсбри с невъобразима наслада.
Напомнянето и отварянето на стари рани не му бяха чужди, но бяха рискована работа. Случвало се бе да изпраща предмети на близките по пощата — огърлица, часовник, детска обувка — само и само да се порадва на последвалия смут. Принуждаваше отвлечените от него деца да напишат писма до родителите си, в които ги уверяваха, че са в добро здраве и се радват на чудесни грижи. (Понякога успяваше да убеди и родителите да напишат нещо такова, но само под физическа заплаха.) В зависимост от възрастта на детето и реакцията на близките му, понякога чакаше с години, преди да изпрати тези писма. Пускаше ги по пощата далеч от дома си, често когато беше на почивка, и винаги внимаваше да няма камери наблизо.
Интернет улесняваше проследяването на истинските му жертви, но Омсбри внимаваше да не оставя следи и в електронното пространство. Прикриваше търсенията си със случайни разглеждания на вестници и списания, често в обществени библиотеки или онези интернет кафенета, често посещавани от имигранти. Не посещаваше обществените събития, посветени на изчезналите, нито църковните служби, в които паствата се молеха за щастливото им завръщане, защото знаеше, че следователите ги държат под око. Обикновено му стигаше да знае, че причиненото от него страдание продължава с пълна сила. Ако не друго, Сивия имаше живо въображение. Така Ормсби съумяваше да оцелее дълго, без да убива: с течение на годините и броят на жертвите му постоянно нарастваше. Знаеше как да се потопи в нечий погубен живот, а после неусетно да се измъкне от него. Беше емоционален вампир.
Докато шофираше към дома си, Омсбри се замисли колко подходяща е тази метафора предвид обстоятелствата. Спомни си една сцена от „Дракула“ по Брам Стокър, в която графът се връща в замъка си и подхвърля на трите си вампирски невести бебе, вързано в чувал. Сега и в неговия багажник лежеше дете, вързано в чувал. Казваше се Шарлот Литълтън. Беше на девет години и бе попаднала там при една от онези негови случайни авантюри. Момиче, заиграло се с топка по залез-слънце, отворена порта, пуста улица, големи къщи с прозорци, гледащи в другата посока…
Късмет. Ако Бог съществуваше, явно в този миг бе отклонил вниманието си.
Вътре в него Сивия танцуваше.
2
Съпругата на Ормсби почина внезапно на четиридесет и малко години, когато самият той бе на тридесет и няколко. В определен смисъл това беше добре дошло. По това време Ормсби, Сивия, вече бе подхванал дългата си игра и се безпокоеше, че съпругата му, която съвсем не беше глупава, а и доста любопитна, можеше да прояви интерес към заниманията му. Понякога се чудеше дали, ако сърцето й не се бе пръснало така неочаквано, докато проверяваше твърдостта на авокадото на една тротоарна сергия — интересна подробност, заради която вече избягваше въпросния плод, — нямаше да се наложи сам да се отърве от нея. Дори не беше сигурен защо въобще се бе оженил. Подозираше, че е било жажда за сигурност, породена от белязаната от развод и озлобление история на собственото му семейство, както и спомена за майка му, чиито грижи се простираха дотам, да затопли лично готовите макарони със сирене, вместо да възложи и тази задача на единствения си син. Отношенията със съпругата му бяха топли, макар и почти лишени от страст, и не бяха затормозявали излишно нито единия от двама им.