Мнозина от терокците закимаха. Естара знаеше, че ще им трябва време да възприемат необходимите промени, и каза високо:
— Когато „Кайли“ е напуснал Земята, сме искали независимост. След това крал Бен е гарантирал суверенитет на колонията. Ханзата се опитваше да ни привлече от години, но ние отказвахме.
Питър обърна сините си очи към публиката.
— Бъдещата конфедерация ще позволи на участниците да запазят своята идентичност, но ще ни даде силата, която ни трябваше в последните битки. Ще се обединим за общото благо.
— А как ще реагират военните? — попита някой. Естара знаеше, че този въпрос притеснява най-вече бившите колонии.
— От ЗВС остана съвсем малка част и със сигурност не разполагат с достатъчно кораби, за да се занимават с отдалечените светове. — Питър посочи зеленината навън. — Ако се обединим, ще сме много по-силни от шепата кораби, оцелели след войната.
Зелените жреци предаваха изявлението му. Хората в залата, изглежда, харесваха предложенията.
Питър протегна ръце.
— Естествено има много подробности — и много работа. Водачите на кланове и губернаторите естествено ще се притесняват от новото правителство. Но в този момент, когато сме сериозно осакатени, най-голямата ни сила е в обединението.
Естара ви предлагаме добра алтернатива на Теранския ханзейски съюз.
— Каним представители на различните фракции да дойдат за преговори на Терок — продължи Естара. — Може би дори ще успеем да съставим конституция. Ще черпим сила от мнозинството си.
Питър се обърна към Ярод и каза намръщено:
— Преди да продължим, искам всички да разберат, че председателят вече не е легитимен управник. Разпратете вестта по телевръзката. Разкажете какво се случва тук. Кралят и кралицата ще управляват от Терок, а не от Земята. Председателят вече няма законна власт.
Всички се развикаха радостно. Лицата на Идрис и Алекса светеха — те се гордееха с дъщеря си. Сели ръкопляскаше.
Бебето в корема на кралицата изрита и тя се усмихна. Поличба ли беше? Седна на трона и се погали по корема. Знаеше, че детето й е в безопасност.
143.
Председателят Базил Венцеслас
Оценките за щетите продължаваха да се трупат и Базил чувстваше едновременно еуфория и разочарование. Последните няколко дни бе прекарал в офиса си, от който се откриваше чудесна гледка към Дворцовия квартал.
Населението на Земята бе оцеляло. Нещо, което не вярваше, че ще се случи.
Не знаеше колко са жертвите, но според данните все още имаше от какво да се притесняват. Теранският ханзейски съюз беше пред разпад. За тридесетте години на управлението си Базил беше извел Ханзата до голям възход. Но всичко се бе сринало за съвсем кратък период.
Сега заместникът Каин и измъчената Сарейн бяха при него. Чакаха генерал Ланиан да кацне. Базил се доверяваше на много малко хора — и изпитваше известни подозрения дори към тези двамата.
В очите на Сарейн виждаше смесица от любов, страх и още нещо. От опита за убийство на банкета тя се държеше странно. А може би и отпреди това? Никога не бе разбирал напълно амбициите й, нито пък се беше опитвал особено. Беше твърде зает и това нямаше да се промени скоро. За пореден път съжали, че Пелидор е мъртъв. Съмняваше се, че ще намери толкова верен човек.
Изражението на Елдред Каин беше непроницаемо. Председателят не разбираше напълно и заместника си. Очевидно човешката раса имаше нужда от Базил Венцеслас повече от всякога.
Най-накрая генералът се появи. Изглеждаше изтощен, униформата му бе омачкана, очите му бяха подути. Сигурно не беше спал от деня на битката, тъй като беше затрупан с множество проблеми. „Като всички“.
Състоянието на Земните въоръжени сили беше окаяно. Хидрогите и кликиските роботи бяха унищожили много от корабите, събрани за последната защита. А отвлечените от компита съдове все още бяха някъде в космоса и сериозно ги превъзхождаха по брой. Роботите можеха да се върнат и да ударят по всяко време.
Освен това Базил не знаеше какво да прави с проклетите скитници. Може би трябваше да ги награди някак? Да прати благодарствено писмо? Щом разполагаха с толкова ефективно оръжие, защо не го бяха споделили с Ханзата преди битката?
Въпреки окаяния си вид генералът беше зареден със странна енергия, сякаш гордостта и достойнството му отмиваха умората.
Беше време за работа. Винаги работа. Това поддържаше човешката цивилизация повече от силния политически лидер… и повече от неблагодарните крале и принцове, които изчезваха в тежките времена. Питър го беше предизвикал и председателят не можеше да прости това.