В съзнанието му прогърмя глас, който насмалко да му пръсне черепа, въпреки че дори не беше насочен към него.
— Удру’х, ти ме предаде. Заради теб изгубих всичко. Провалих се.
Бившият губернатор потрепери, сякаш главата му щеше да се пръсне. Гласът продължи ужасяващата си реч:
— Но сега съм по-силен. Вече не виждам Източника на светлина — аз съм Източникът на светлина.
Смаяният Даро’х позна гласа на лудия губернатор. В края на бунта си Руса’х беше отлетял с кораба си към слънцето на Хирилка. Нима беше жив и… в съюз с фероуите?
Удру’х поклати глава, очите му се напълниха със сълзи. Бумтенето през тизма продължи:
— Много фероуи загинаха. Сега ти ще се разпалиш в нов. Нека предателството ти те погълне.
И изведнъж лицето на Удру’х започна да свети, сякаш костите му горяха. От устата на бившия губернатор вместо писък излезе пушек. Плътта му се нажежи и той избухна в пламъци. Огънят излизаше от очите, устата и ушите му.
Даро’х стоеше и гледаше. Не можеше да избяга, не можеше дори да извика.
Пламъците изпепелиха Удру’х. Последното огънче се завъртя и полетя към най-близкото кълбо на фероуите.
От бившия губернатор не остана нищо, освен черно петно на земята и мирис на изгоряло. Даро’х усети някакво движение и вдигна очи.
От небето се спускаха още шест огнени кълба.
145.
Орли Ковиц
Беше ред на Орли да занесе храна в казармата на ЗВС до транспортала. Нямаше нищо лошо да се отнасят добре с петнадесетимата войници, които бяха останали на Ларо.
Скитниците, колонистите от Крена и първите заселници предпочитаха да ги възприемат като „защитници“, отколкото като охрана на затвор. Заради хаоса и неприятностите в галактиката всички щяха да останат тук. Дори войниците не можеха да се махнат. Бяха отрязани, докато останалата част от Спиралния ръкав отиваше по дяволите.
Колонистите бяха разбрали, че компитата са завладели голяма част от флота на ЗВС. Орли живееше в постоянен страх, че корабите могат да се появят изневиделица и да изпепелят всичко. Никой нямаше обяснение защо фероуите бяха минали оттук и бяха унищожили една патрулна ремора.
Ако се случеше нещо лошо, Ларо нямаше защита — само петнадесетимата войници. Така че колонистите се редуваха да ги хранят. Беше добре, че се разбираха.
Сега Орли и господин Стайнман се изкачваха по хълма.
— Краката ми са твърде уморени, за да катеря този път всеки ден — каза старият мъж.
Орли беше свикнала с мрънкането му.
— Не ходиш всеки ден. И ако беше сам на планета, както искаше, щеше да се налага да работиш повече, за да оцелееш. Къщата, в която живееш, е сто пъти по-добра от порутения заслон, който си бяхме построили.
— Бях горд с този заслон.
— И аз. — Момичето се усмихна. Цялото селище я бе осиновило. Имаше стая в една от по-големите сгради. Място, където да спи и да свири на малкия си синтезатор. Колонистите харесваха музиката й и често я караха да им свири в общите помещения.
Войниците ги посрещнаха с усмивки. Орли и Стайнман им раздадоха яденето.
— Ще трябва пак да минавам основното обучение — каза един от бойците. — Никога не съм ял така добре в ЗВС! Ще надебелея толкова, че няма да мога да вляза в униформата.
— Намери си жена от колонистите — закачи го един от другарите му. — Тя ще те вкара във форма.
— От тези ли? Ще ме кара да се оправям сам.
— Може би трябва — обади се Орли. — Хубаво е човек да се оправя сам.
— Ето, момичето ти го каза.
Зад тях се чу някакво изпращяване, като от статично електричество. Всички скочиха на крака. Транспорталът започна да бучи.
— Нещо пристига!
— Няма планувана доставка. Хей, може да са нашите заместници!
— Мечтай си.
Останалите войници излязоха от казармата, нетърпеливи за някаква промяна в монотонното ежедневие. Идващият можеше да носи добри новини — или поне нови запаси.
Трапецовидният камък се замъгли и от него излязоха двама. Войниците вдигнаха оръжията си.
— Кои сте вие?
Първата беше възрастна жена с парцаливи дрехи, рошава коса и измъчени черти. Погледът й беше някак странно отнесен. Зад нея вървеше сребристо компи. Приятелски модел със златисти оптични сензори. Компито заговори, сякаш се радваше да се представи:
— Това е Маргарет Коликос, а аз съм ДД. — Орли си помисли, че името на жената й звучи познато.
Маргарет сякаш ги забеляза чак сега.
— Колко отдавна не съм виждала хора!
— Какво се е случило с вас, госпожо? Откъде идвате?
Транспорталът заблестя отново и през него заприиждаха…