Имаше звуци и гледки, които определено навяваха страх — бухането на бухал, притичването на лисица през пътя, въображаема сянка встрани. Всичко се превръщаше в зла прокоба през по-мрачните нощи, когато воят на койотите приличаше на вой на банши2, преследващ жертвата си.
Но имаше и нещо друго, нещо повече от въображаем страх. Това бе сянката с форма на човек, която се извиваше в бавен танц на някой от клоните по дърветата край пътя. Това бяха почернелите руини на крайпътната ферма, чийто опушен комин се издигаше в небето като обвиняващ пръст. Това беше и пушекът от малкия огън, на който Блейн се бе натъкнал, следвайки един поток в търсене на извора, докато Райли се бореше с гранясалите свещи на камиона. Блейн се беше движил тихо и те го бяха чули твърде късно, за да изчезнат, преди да успее да ги зърне как бягат като духове нагоре по залесените склонове на издигащия се планински масив.
Той беше приближил малкия утъпкан кръг на лагера със слабия огън и прекатурената тенджерка край него. Четири полусготвени пъстърви лежаха в изпотъпканата трева, а наоколо имаше разстлани одеяла и завивки, които явно служеха за легла. Отстрани имаше грубо направен от храсти заслон против дъжд.
Блейн беше коленичил до огъня и беше изправил тенджерката. Бе вдигнал рибата, беше я изтърсил от полепналите тревички и клонки и я бе върнал в тенджерката. Беше си помислил да повика криещите се, да се опита да ги успокои, но знаеше, че е безполезно, защото те му нямаха никакво доверие.
Те приличаха на преследвани животни. Преследвани животни в тези велики Съединени американски щати, които дълги години бяха ценили свободата и в последно време се бяха издигнали като истински шампион в целия свят по отстояването на човешките права.
Той клечеше там, разкъсван от гняв и жалост, и почувства, че очите му се насълзяват. Сви юмруци, изтри очи и мокрите му кокалчета оставиха мръсни черти по лицето му.
Той клечеше там, разкъсван от гняв и жалост, и почувства, че очите му се насълзяват. Сви юмруци, изтри очи и мокрите му кокалчета оставиха мръсни черти по лицето му.
Беше стоял там известно време, но после се бе изправил и се бе върнал по потока, забравил, че търси извора, който без съмнение отстоеше само на няколко фута от лагера.
Когато се върна при камиона, той не спомена нищо на Райли.
Те пропътуваха планини и пустини, докато най-после достигнаха големите равнини, където вятърът режеше като нож, без да имаше нито един хълм, който да го спре, без нито едно дърво, което да му се изпречи. Един гол къс земя, който се простираше гладък чак до хоризонта.
Блейн се возеше, седнал отпуснато на седалката до Райли, като се поклащаше при друсането на камиона. Слънцето прежуряше, вятърът бе сух, а далеч на север над пресъхналото корито на някаква река се издигаха и виеха облаци прах.
Райли шофираше, приведен над кормилото, с присвити рамене, за да е готов за всяка дупка или бобун на пътя. Лицето му беше напрегнато, а от време на време нервен тик присвиваше мускулите на бузата му.
Дори и през деня, мислеше си Блейн, този човек се страхува и продължава безкрайната си надпревара с мрака.
Дали това има нещо общо с товара на камиона, чудеше се той. Нито веднъж Райли не беше споменал какво кара, нито пък беше прегледал съдържанието на каросерията си. На страничната врата на камиона висеше голям катинар, който се люшкаше и дрънчеше, докато камионът подскачаше по пътя.
В един или два случая Блейн за малко щеше да попита, но някаква неопределена сдържаност предотвратяваше въпроса. Тя не бе породена от нещо, което Райли бе казал или направил, или пък от неговия начин на поведение, а по-скоро от тактичността, която Блейн бе свикнал да проявява в подобни случаи.
А и в края на краищата това не беше негова работа, помисли Блейн. Не го засягаше какво има в камиона. Интересуваше го само самият камион — с всяко завъртане на колелата си той го отнасяше по-близо към мястото, където трябваше да отиде.
— Ако осъществим добър пробег през нощта, на сутринта ще стигнем реката — каза Райли.
— Мисури?
Райли кимна.
— Стига пак да не се повреди нещо. Стига всичко да мине добре.
Но през тази нощ те срещнаха магьосниците.
14.
Първото, което видяха от тях, бе един проблясък в лъча светлина, хвърлен от фаровете върху пътя, а след това ги видяха да летят на фона на луната. Всъщност не летяха, защото нямаха крила. Просто се движеха във въздуха както риба се движи във вода. Бяха толкова грациозни, колкото само летящо създание може да бъде.