Изведнъж мургавата фигура на Времето се изправи пред боговете, от ръцете му капеше кръв, а червен меч се поклащаше лениво между неговите пръсти, и рече:
— Сардатрион го няма! Аз го разруших!
И боговете казаха:
— Сардатрион? Сардатрион, мраморният град? Ти, ти си го разрушил? Ти, слугата на боговете?
И най-старият от боговете проговори:
— Сардатрион, Сардатрион, няма ли го вече Сардатрион?
А Времето го погледна лукаво в лицето и се насочи към него, опипвайки с кървавите си пръсти дръжката на своя пъргав меч.
Тогава боговете се уплашиха от един нов страх, че този, който е разрушил Техния град, би могъл някой ден да убие и боговете. И един нов вик проехтя в стенания през Залеза, вопълът на боговете за Техния град на сънищата, ридаейки:
— Сълзите не могат да ни върнат отново Сардатрион.
— Но това боговете могат да сторят… Те, които са видели, и то са видели с неумолими очи скърбите на десет хиляди вселени — твоите богове могат да заплачат за теб.
— Сълзите не могат да ни върнат отново Сардатрион.
— Не го вярвай, Сардатрион, че твоите богове изобщо някога са ти изпратили тази участ; ибо този, който е разрушил теб, ще разруши твоите богове.
— Колко често, когато Нощта идваше неочаквано на Утринта, играейки си в полята на Залеза, ние гледахме твоите кули, изплуващи от тъмнината, Сардатрион, Сардатрион, градът на сънищата на боговете, и твоите лъвове от оникс се мержелееха, появявайки се постепенно от здрача.
— Колко често ние изпращахме нашето дете Зората да си играе с твоите фонтани; колко често Вечерта, най-прелестната от нашите богини, скиташе дълго по твоите балкони.
— Нека поне един къс от твоя мрамор се изправи над прахта като последна милувка за твоите стари богове, както човек, когато е изгубил всичко, пази една къдрица от косата на своята възлюбена.
— Сардатрион, боговете трябва да целунат още веднъж мястото, където се простираха нявга твоите улици.
— Удивителни бяха мраморните камъни по твоите улици, Сардатрион.
— Сардатрион, Сардатрион, боговете плачат за теб.