Езикът на Бертрем залепна за небцето му и за кратко той остана безсловесен. Буквите изплуваха една след друга изпод перото върху белия пергамент.
Този ден, при 28-ото начало на Следващата стража, Кризания от рода Тариниус пристигна за срещата си с Рейстлин Маджере.
— Рейстлин Маджере! — ахна Бертрем и силната изненада и ужас отвързаха езика му. — Нима ние ще допуснем…
Този път Астинус ядосано вдигна глава, а по челото му имаше бръчки на раздразнение. И когато перото му спря неспирното си дращене по пергамента, в стаята настъпи дълбока и необикновена тишина. Бертрем пребледня. Лицето на историка беше красиво, неотразяващо времето и годините. Но нито един от онези, които го бяха виждали, не можеха да го съхранят в паметта си. Те запомняха единствено очите — тъмни, съсредоточени, знаещи, постоянно подвижни и неизпускащи нищо очи. Тези очи можеха също да внушават идеята за огромно нетърпение, напомняйки на Бертрем, че времето лети. Дори докато двамата разговаряха, часовникът на историята тиктакаше и цели минути бяха останали недокументирани.
— Простете ми, Господарю! — Бертрем се поклони с дълбоко благоговение и припряно заотстъпва назад, затваряйки тихо врата на кабинета след себе си. Веднъж озовал се навън, той попи лъсналата си от потта, бръсната глава и тръгна бързо надолу по тихите, мраморни коридори на Великата библиотека в Палантас.
Астинус спря на входа на личните си покои и задържа погледа си върху жената, която седеше вътре.
Разположена в западното крило на Великата библиотека, стаята на историка беше малка и подобно на всички други стаи в него, бе пълна с книги от всякакъв вид, с всевъзможни подвързии, наредени по лавиците на стените. Именно заради безбройните томове в това жилищно крило, тук се носеше лека миризма на плесен като в мавзолей, който е бил запечатан от векове. Обзавеждането беше оскъдно и примитивно. Дървените и красиво издялани столове бяха твърди и неудобни за седене. Ниската маса до прозореца беше без абсолютно никаква украса или предмет върху нея, а студената й черна повърхност улавяше светлината на залязващото слънце. В стаята цареше съвършен порядък. Дори цепениците за вечерния огън — в този далечен северен край през късните пролетни нощи бе доста хладно — бяха наредени толкова добре, че приличаха на погребална клада.
И въпреки това, хладната, примитивна и чиста стая на историка сега като че ли просто отразяваше студената, първична и чиста красота на жената, която седеше и чакаше, свила ръце в скута си.
Кризания от рода Тариниус чакаше търпеливо. Тя не помръдваше, не въздишаше, нито поглеждаше нетърпеливо към водния часовник в ъгъла. Не четеше, макар Астинус да беше сигурен, че Бертрем й е предложил някаква книга. Не крачеше из стаята и не разглеждаше малкото на брой украшения в тъмните ъгълчета на библиотеката. Просто седеше на неудобния дървен стол с права облегалка, спряла ясните си чисти очи върху обагрените в червено облаци над планината, сякаш наблюдаваше слънцето да залязва за първи или за последен път над Крин.
Толкова погълната бе тя от тази гледка, че Астинус влезе, без да привлече вниманието й. Той се втренчи в нея с напрегнат интерес. Това не беше необичайно за историка, който изучаваше всички живи същества на Крин с вездесъщия си неразгадаем и проницателен поглед. Необичаен беше изразът на състрадание и дълбока печал, който за кратко се появи на лицето му.
Астинус документираше историята. Документираше я от началото на времето, наблюдавайки неговия ход и записвайки го в книгите си. Той не можеше да предсказва бъдещето — това беше от компетенцията на боговете. Но чувстваше всички знаци на промяната, същите онези знаци, които безпокояха и Бертрем. Докато стоеше там, историкът чуваше капките вода на водния часовник. Ако сложеше ръка под него, можеше да улови няколко от тях, но времето щеше да продължи да тече.
Въздъхвайки, Астинус насочи вниманието си към жената, за която бе чувал, но никога не бе срещал.
Косите й бяха черни, синкавочерни, черни като среднощните води на спокойно море. Те бяха вчесани назад и хванати откъм тила й с обикновен, дървен гребен без никаква украса. Строгият стил не подхождаше на светлите й изящни черти, защото подчертаваше бледността й. На лицето й нямаше никакъв цвят или грим. Очите й бяха сиви и някак прекалено големи. Дори устните й бяха безкръвни.
Преди няколко години, когато бе още млада девойка, слугите сплитаха и навиваха гъстите й, черни коси в различни прически по последна мода, захващаха ги със златни и сребърни фиби и украсяваха тъмните им вълни с искрящи скъпоценни камъни. Багреха страните й със сок от смачкани горски плодове и я обличаха в пищни и меки като сняг рокли в най-светлите нюанси на розовото и синьото. Някога тя беше красива и имаше безброй ухажори.