И там, накрая на пътеката я очакваше Рейстлин.
— Би трябвало да те убия, негоднико! — промълви Китиара през вкочанените си устни, с ръка върху дръжката на меча.
— Изключително се радвам да те видя, сестрице — отвърна Рейстлин с тихия си глас.
Последната среща на брата и сестрата беше преди две години. Сега, когато излезе от мрака на дърветата, под бледото сияние на Солинари, Китиара видя по-ясно брат си. Беше облечен в одежди от най-фино черно кадифе. Те се спускаха надолу от леко приведените му, слаби рамене и падаха на меки дипли около стройното му тяло. Качулка с избродирани сребърни руни покриваше главата му и забулваше изцяло лицето, с изключение на златистите му очи. Най-голямата руна беше точно в средата и изобразяваше пясъчен часовник. Други сребърни руни проблясваха под лунното сияние върху маншетите на широките му, пищни ръкави. Той се облегна на жезъла на Магиус, чийто тъмен и студен кристал — проблясващ единствено по нареждане на Рейстлин — беше монтиран в ноктите на златна драконова лапа.
— Би трябвало да те убия! — повтори Китиара и несъзнателно хвърли поглед към рицаря на смъртта, който изплува от мрака на гората. Това не беше заповеднически поглед, а по-скоро покана, неизречено предизвикателство.
На устните на Рейстлин трепна една от онези редки усмивки, които малцина бяха виждали.
— Лорд Сот — каза той и се обърна да поздрави рицаря на смъртта.
Китиара прехапа устни, когато подобните на пясъчни часовници очи на Рейстлин се загледаха в бронята на призрачния й спътник. Върху нея все още бяха гравирани символите на соламнийски рицар — Розата, Птицата-рибарче и Меча, но всички те бяха почернели, сякаш бронята бе горяла в пожар.
— Рицарят на Черната роза — продължи Рейстлин, — загинал в пламъците на Катаклизма и после върнат към горчиво съществувание от клетвата на елфическата девойка, на която напакостил.
— Такава е моята история — отвърна рицарят на смъртта, без да помръдне. — А ти си Рейстлин, господарят на миналото и настоящето, чието идване беше предречено.
Двамата се взираха един в друг, забравили за Китиара, която — чувствайки смъртоносния сблъсък между тях — на свой ред забрави гнева си и със затаен дъх очакваше изхода от този двубой.
— Магията ти е силна — заключи Рейстлин. Лек повей на вятъра раздвижи клоните на дъбовете и листата им погалиха черните гънки на мантията му.
— Да — отвърна лорд Сот тихо. — Аз мога да убивам с една-единствена дума. В състояние съм да запратя огнена топка сред вражеските редици. Разполагам с армия от призрачни войни, които унищожават противниците си само с докосване. Мога да издигна стена от лед, за да защитя онези, на които служа. Невидимото е доловимо за моите очи. Обикновените магии рухват безпомощно в присъствието ми.
Рейстлин кимна и гънките на качулката му леко трепнаха.
Лорд Сот се взираше в него безмълвно. Той тръгна напред и спря само на сантиметри от крехкия силует на мага. Дишането на Китиара се учести.
След това с изискан жест прокълнатият рицар от Соламния сложи ръката си там, където някога бе туптяло сърцето му.
— Но аз се прекланям в присъствието на един повелител — каза лорд Сот.
Китиара беше прехапала устни, опитвайки се да сдържи възклицанието си.
Рейстлин погледна бързо към нея и в очите му като пясъчни часовници трепна златист пламък на веселие.
— Разочарована ли си, сестричке?
Но Китиара беше свикнала с променливите ветрове на съдбата. Тя беше проучила противника си, откривайки онова, което й бе нужно. Сега можеше да продължи битката.
— Разбира се, че не, братко — отвърна тя с онази коварна усмивка, която мнозина намираха за толкова очарователна. — В крайна сметка съм тук, за да се срещна именно с теб. Измина много време, откакто се видяхме за последно. Изглеждаш добре.
— И наистина съм добре, сестро — отвърна Рейстлин. Той тръгна напред и постави слабата си длан върху ръката й. Китиара трепна при докосването му, защото плътта му беше топла, сякаш гореше в треска. Но забелязвайки, че очите му се взират в нея, за да открият и най-слабата й реакция, тя не се отдръпна. Рейстлин се усмихна.
— Да, много време мина от последния път. Колко стана, две години! За да бъдем точни тази пролет ще станат две години — продължи той, държейки я за ръката. В гласа му имаше явен присмех. — Това се случи в храма на Кралицата на мрака в Нерака през онази съдбоносна нощ, когато тя претърпя поражение и беше прокудена от света…
— Благодарение на твоето предателство — каза троснато драконовата повелителка и се опита да освободи ръката си. Рейстлин я задържа. Китиара беше по-висока и по-силна от крехкия маг и макар да създаваше впечатлението, че може да го прекърши на две с голи ръце, тя откри, че копнее да се откъсне от изгарящото му докосване.
Рейстлин се засмя и я поведе към Кулата на върховното чародейство, без да пуска ръката й.
— За предателства ли ще си говорим, скъпа сестрице? Та нима не се зарадва, когато използвах магията си, за да унищожа щита на лорд Ариакас, позволявайки на Танис Полуелф да прониже с меча си тялото на твоя водач и господар? Нима по този начин не те направих най-могъщия Драконов повелител на Крин?
— Голяма услуга, няма що! — отвърна Китиара с горчивина. — И по този начин едва ли не се оказах затворничка на соламнийските рицари в Санкшън, които управляват всички околни земи! И денем, и нощем ме пазят златни дракони, всяко мое движение се следи. Армиите ми са разпилени и се скитат по света…
— И въпреки това, ти дойде тук — каза простичко Рейстлин. — Опазиха ли те златните дракони? Узнаха ли рицарите за твоето напускане?
Китиара спря на пътеката, която водеше към Кулата и погледна учудена брат си.
— Твое дело ли е това?
— Разбира се! — сви рамене Рейстлин. — Но ще поговорим за тези неща по-късно, скъпа сестричке — каза той, докато вървяха нататък. — Сега си премръзнала и гладна. Гората Шойкан разклаща нервите и на най-смелите. Само още един човек успя да премине през нея, с моя помощ разбира се. Очаквах ти да се справиш добре, но бях донякъде изненадан от куража на лейди Кризания…
— Лейди Кризания! — повтори Китиара смаяна. — Преподобната дъщеря на Паладин! И ти си я допуснал тук, нея!
— Не само, че я допуснах, но я и поканих — отвърна Рейстлин невъзмутимо. — Без тази покана и закрилата на моята магия, тя, разбира се, никога не би могла да стигне дотук.
— И тя дойде ли?
— О да, при това с огромно желание, уверявам те в това. — Сега беше ред на Рейстлин да замълчи. Те стояха пред входа на Кулата на върховното чародейство. Върху лицето му падаха отблясъците на факлите пред прозорците. Сега Китиара го видя съвсем ясно. Устните му бяха изкривени в усмивка, а хладните му безизразни очи излъчваха студено, разсеяно сияние, подобно на светлината на зимно слънце. — С огромно желание — повтори той тихо.
Китиара се разсмя.