Китиара се втренчи в златистите очи на мага, търсейки в тях прикрита заплаха, обещание или нещо друго. Но не откри нищо. Абсолютно нищо. В следващия миг Рейстлин изрече някаква магическа дума и изчезна от погледа й.
Обратното пътуване през гората Шойкан не беше трудно. Пазителите не се интересуваха от онези, които напускаха Кулата. Китиара и лорд Сот вървяха редом един до друг. Рицарят крачеше безшумно през гората, а стъпките му не оставаха никакви отпечатъци върху мъртвите гниещи листа. Пролетта никога не идваше в гората Шойкан.
Китиара не проговори, преди да остави и последните дървета зад гърба си и да се озове на каменните плочи по улиците на Палантас. Слънцето тъкмо изгряваше и небето бавно преливаше от тъмносиньо към бледосиво. Тук-там ранобудни палантийци ставаха от сън и се приготвяха за работа. В дъното на улицата, отвъд изоставените сгради около Кулата, Китиара чу маршируващи стъпки — смяната на караула на градските стени. Тя отново беше в света на живите.
Върховната повелителка на драконите си пое дълбоко дъх и се обърна към лорд Сот:
— Той трябва да бъде спрян.
Рицарят на смъртта отказа да отговори.
— Зная, че няма да бъде лесно — каза Китиара, сетне сложи драконовия шлем на главата си и тръгна бързо към Ские, който вдигна тържествуващо глава, когато я видя да идва. Тя потупа гальовно дракона по врата и застана лице в лице с рицаря на смъртта.
— Но ние няма да се изпречим открито на пътя му. Кроежите му са обвързани с лейди Кризания. Отстраним ли я, плановете му пропадат. Всъщност не е нужно той да научава, че аз имам нещо общо с това. Мнозина са загинали, опитвайки се да влязат в Уейритската гора. Не е ли така?
Лорд Сот кимна и огнените му очи леко блеснаха.
— Ти се заеми с това. Нека да изглежда така, сякаш това е била… участта й — рече Китиара. — Очевидно малкото ми братче вярва в тези неща. — Тя яхна дракона си. — Когато беше малък, го бях научила, че отказът му да ми се подчинява, означава бой с камшик. Изглежда, че трябва да му припомня този урок отново!
По нейна заповед Ские заби ноктите на силните си задни крака в земята, като напука и изпочупи каменните плочи под тях. Той скочи във въздуха, разпери криле и се извиси в сутрешното небе. Хората от Палантас почувстваха някаква сянка да се вдига от сърцата им, но това беше всичко. Малцина видяха отлитането на дракона и неговия ездач.
Лорд Сот остана в периферията на гората Шойкан.
— Аз също вярвам в съдбата, Китиара — промърмори рицарят на смъртта. — Съдбата, която човек сам си изковава.
Вдигайки глава към прозорците на Кулата на върховното чародейство, Сот видя една светлина да изгасва в стаята, където бяха доскоро. За един кратък миг Кулата беше обгърната от вечен мрак, който сякаш бе полепнал по нея — мрак, през който слънчевата светлина не можеше да проникне. Сетне една светлинка проблесна някъде горе, на самия й връх.
Това беше лабораторията на мага, тайната тъмна стая, където Рейстлин твореше магиите си.
— Чудя се кой ли ще научи този урок — прошепна Сот. После сви рамене и изчезна, стопявайки се в чезнещите сенки, които се отдръпваха пред настъпващия ден.
Глава 6
— Хайде да спрем тук — каза Карамон и се упъти към една паянтова постройка, сгушена малко встрани от пътя, притаена в гората като дебнещ звяр. — Може би тя се е отбила насам.
— Не ми се вярва много — отвърна Тас, гледайки подозрително табелката, която висеше на верига над вратата. — „Пукнатата халба“ не ми изглежда точно мястото, където…
— Глупости — изръмжа Карамон. По време на пътуването им това беше едно от многото му изръмжавания, на които Тас вече беше изгубил броя. — Тя също яде. Дори и най-възвишените и важни жрици ядат. Или може би някой тук ще е чул нещо за нея. До този момент късметът не е на наша страна.
— Така е — промърмори Тасълхоф с половин уста, — но може би ще имаме повече късмет, ако претърсваме пътищата, а не кръчмите.
Те бяха на път от три дни и най-лошите опасения на Тас за това приключение вече се сбъднаха.
По принцип кендерите са запалени пътешественици. Около двайсетата си година всеки кендер бива обзет от страст към пътешествия. Тогава те с радост потеглят на път към непознати краища на света, търсейки само приключения и красиви, страховити и любопитни неща, които по случайност могат да попаднат в издутите им кесии. Напълно лишени от страх и от чувство за самосъхранение, страдащи от неутолимо любопитство, кендерите не бяха многобройна раса на Крин, за което повечето от обитателите му бяха искрено благодарни.
Тасълхоф Кракундел, доколкото си спомняше, наближаваше трийсетата си година и в много отношения беше типичен кендер. Той бе пребродил надлъж и нашир континента Ансалон, като в началото пътуваше с родителите си, преди те да се заселят трайно в Кендерия. След като навърши пълнолетие, Тас се отдаде на самотни скиталчества, докато накрая срещна джуджето-ковач Флинт Наковалнята и приятеля си Танис Полуелф. След като соламнийският рицар Стурм Сияйното Острие и близнаците Карамон и Рейстлин се присъединиха към тях, Тас бе въвлечен в най-изумителното приключение на живота си — Войната на Копието.