Лицето на Астинус стана още по-сериозно и дори още по-строго.
— Паладин ли ви каза това? — попита той рязко.
Почувствала скептицизма на мъжа, Кризания сви устни. Единственият признак на раздразнението й обаче беше малката бръчка между веждите и още по-преднамерената студенина на отговора й.
— Съжалявам, че отворих дума за това, Астинус, простете ми. Това е нещо между мен и моя бог, а такива неприкосновени неща не бива да се обсъждат. Споменах го просто, за да ви докажа, че този човек на злото ще дойде. Няма друг избор. Сам Паладин ще го доведе тук.
Астинус повдигна вежди толкова високо, че те почти се скриха под побелялата му коса.
— Този „човек на злото“, както го нарекохте, Преподобна дъще, служи на богиня, почти толкова могъща, колкото и Паладин — Такхизис, Царицата на мрака! Или може би не трябва да използвам думата „служи“ — забеляза Астинус с крива усмивка. — Не и в неговия случай…
Челото на Кризания се проясни и хладната усмивка се върна на лицето й.
— Доброто се отплаща — отговори тя кротко. — Злото се връща при извършителя си. Доброто отново ще тържествува, както се случи във Войната на Копието срещу Такхизис и злите й дракони. С помощта на Паладин аз ще победя това зло, както героят Танис Полуелф победи самата Царица на мрака.
— Танис Полуелф победи с помощта на Рейстлин Маджере — каза Астинус невъзмутимо. — Или може би вие сте предпочели да игнорирате тази част от легендата?
Спокойното и ведро лице на Кризания не беше помрачено дори и от най-малкия признак на вълнение. Усмивката се задържа на лицето й. Очите й следяха улицата.
— Погледнете, Астинус — каза тя тихо. — Той идва.
Слънцето залязваше зад далечните планини. Небето пламтеше във вечерното сияние с пурпурно-бисерен оттенък. В неголямата стая на Астинус влязоха слуги, които запалиха огъня в камината. Дори пламъците в огнището тук горяха тихо, сякаш историкът ги беше научил да пазят покоя на Великата библиотека. Кризания седна отново на неудобния стол и пак сгъна ръце в скута си. Външно тя изглеждаше спокойна и хладна, както винаги. Вътрешно обаче, сърцето й биеше от вълнение, за което говореше единствено проблясването на сивите й очи.
Произхождаща от богатия и благороден палантийски род Тариниус — фамилия почти толкова древна, колкото и самия град — Кризания бе получила всички облаги и удобства, които можеха да бъдат придобити с пари и положение. Интелигентна и надарена със силна воля, тя лесно можеше да израсне като упорита и своенравна жена. Нейните мъдри и любящи родители обаче, старателно бяха подхранвали и оформяли непреклонния й дух, за да може той да разцъфти в дълбока и непоклатима вяра в самата нея. Кризания бе направила едно-единствено нещо през целия си живот, с което наскърби преданите си родители, но то ги нарани твърде дълбоко. Вместо да сключи брак с някой доблестен млад благородник, тя реши цял живот да служи на отдавна забравените богове.
За първи път Кризания чу словото на Елистан, когато той пристигна в Палантас в края на Войната на Копието. Неговата нова религия — или може би трябваше да се каже възродената от него стара религия — се разпространяваше из Крин мълниеносно, защото според една съвсем скоро родена легенда вярата в старите богове бе помогнала за разгрома на злите дракони и техните господари, Драконовите повелители.
Този първи път Кризания бе скептична. Младата двадесет и петгодишна жена бе израснала с историите за това как боговете наказали Крин с Катаклизма и хвърлили върху него огнената планина, която разцепила земята и потопила свещения град Истар в Кървавото море. След това, разказваха митовете, боговете се отрекли от хората и отвърнали очи от тях. Кризания бе готова да изслуша учтиво Елистан, но имаше и готови аргументи, с които да обори твърденията му.
Когато го видя за първи път, той й направи приятно впечатление. По онова време Елистан бе на върха на могъществото си. Красив, силен, в средата на жизненото си поприще, той приличаше на онези древни свещеници, които се бяха сражавали рамо до рамо с могъщия Хума или поне така разказваха легендите. В началото на вечерта Кризания откри кауза, на която да се възхищава. А когато проповедта свърши, тя бе паднала на колене, плачейки от смирение и радост. Душата й най-накрая бе намерила упованието, което бе търсила.