Някога, много отдавна, в тази лаборатория бяха правени могъщи и знаменити магии. Тук магьосниците от трите цвята мантии — Белите на доброто, Червените на неутралността и Черните на Злото — обединиха усилията си, за да създадат Драконовата сфера, която сега беше притежание на Рейстлин. Тук магьосниците с трите вида мантии се събраха, за да дадат последен и отчаян отпор и да запазят Кулите си, бастионът на тяхното могъщество, от набезите на царя-жрец на Истар и от простолюдието. Пак тук те претърпяха провал и сметнаха, че е по-добре да останат живи и да понесат поражението си, вместо да продължат да се сражават, знаейки, че магията им може да унищожи света.
Магьосниците бяха принудени да напуснат Кулата и отнесоха заклинателните книги и другите си лични вещи в Кулата на върховното чародейство, скрита дълбоко в магическата гора на Уейрит. И точно когато я изоставиха, над Палантийската кула падна проклятие. Около нея израсна гората Шойкан, за да я пази от всички нежелани посетители до „завръщането на власт на господаря на миналото и настоящето“, както беше предсказано.
И господарят наистина се завърна. Сега той седеше в древната лаборатория, приведен над масата си, чиято каменна плоча преди много време бе изтеглена от морското дъно. Издълбаните върху нея руни я пазеха от всякакви външни магии и влияния, които можеха да смутят работата на мага. Повърхността й бе съвършено гладка и полирана почти като огледало. Даламар виждаше как под светлината на свещите върху масата се отразяваха сложените на нея магически книги с тъмносини подвързии.
Отгоре бяха пръснати и други предмети — страховити и чудати, ужасяващи и красиви. Това бяха заклинателните принадлежности на мага. Именно върху тях работеше Рейстлин сега, разглеждайки една заклинателна книга. Докато мълвеше някакви думи, той смачка нещо с нежните си пръсти и изстиска съдържанието му в една стъкленица, която държеше в другата си ръка.
— Шалафи — каза Даламар тихо, използвайки елфическата дума за „господар“.
Рейстлин вдигна глава.
Даламар почувства златистите очи да пронизват сърцето му с някаква неопределена болка. Тъмният елф потръпна от страх. Думите „Той знае!“ заклокочиха в ума му. Но всичко това остана скрито под повърхността. Красивото лице на елфа бе неподвижно, непроменено и хладно. Очите му посрещнаха спокойно погледа на Рейстлин. И както подобаваше, ръцете му бяха почтително свити под мантията.
Толкова опасно бе това начинание, че когато Те решиха да внедрят свой човек в дома на мага и потърсиха доброволци, никой от тях не се осмели да поеме отговорността, че го е изпратил хладнокръвно с такова смъртоносно поръчение. Но Даламар се бе отзовал без никакво колебание.
Магията бе неговият единствен дом. Макар да бе родом от Силванести, никога не бе изтъквал родството си с благородната елфическа раса, нито пък елфите ги беше грижа за него. Но заради ниското си потекло той бе имал възможност да изучава магическите изкуства само на най-елементарно ниво, а истинската висша наука бе само за елфите с царска кръв. Но Даламар бе усетил вкуса на властта и той го бе обсебил. Той работеше тайно, изследваше забранени области, навлизаше в невероятни тайнства, достъпни само за най-изтъкнатите елфически магове. Тъмните изкуства го привличаха най-силно и когато стана ясно, че се е присъединил към Черноризците, чийто вид бе отблъскващ за всеки истински елф, бе прогонен от дома и рода си. И тогава си спечели името „тъмния елф“, онзи, който е извън светлината. Това допадаше на Даламар, защото още в самото начало бе разбрал, че в мрака има власт.
И така той прие предизвикателството. Когато го попитаха защо доброволно излага живота си на риск за изпълнението на тази задача, елфът бе отговорил хладно: „Бих рискувал душата си, за да получа шанса да уча с най-великия и най-могъщия представител на нашия орден, който някога се е раждал!“
„И ти несъмнено ще получиш тази възможност“, бе отвърнал един тъжен глас.
Споменът за този глас се връщаше при Даламар в различни моменти, обикновено в мрака на нощта, толкова плътен в тази кула. Той се върна и сега, но елфът го пропъди от ума си.