— Какво има? — попита Рейстлин кротко.
Магът винаги говореше тихо и кротко, а понякога гласът му звучеше почти като шепот. Даламар бе виждал в тази стая да се вихрят страховити пристъпи на ярост. Ослепителни светкавици и тътнещи гръмотевици го бяха оставяли частично глух в продължение на дни. Беше виждал магът да заповядва на създания, призовани от него от горния или долния свят. Техните писъци, стенания и проклятия все още отекваха в сънищата му. И в нито един от тези случаи не бе чувал Рейстлин да повишава глас. Сред хаоса винаги се чуваше този тих, съскащ шепот, който възстановяваше реда.
— Във външния свят се случват събития, шалафи, които се нуждаят от вашето внимание.
— Наистина? — Рейстлин сведе отново поглед, погълнат от книгата си.
— Лейди Кризания…
Рейстлин вдигна бързо забулената си с качулка глава. В ума на Даламар изведнъж изплува образа на нанасяща удар змия и той неволно отстъпи крачка назад пред силата на този поглед.
— Какво има? Говори? — просъска Рейстлин.
— Вие… вие трябва да дойдете, шалафи — запъна се Даламар. — Живите съобщават за…
Тъмният елф говореше на въздуха. Рейстлин бе изчезнал.
Въздъхвайки на пресекулки, Даламар произнесе думи, които веднага щяха да го отведат при господаря му.
Под Кулата на върховното чародейство, дълбоко под земята, имаше малка стаичка, изкопана с магия в скалата, на която бе стъпила самата Кула. Това помещение първоначално не бе съществувало. То бе известно под името Стаята на прозрението и беше създадено от Рейстлин.
В средата на малката стая със стени от студен камък имаше съвършено кръгъл вир с неподвижна, тъмна вода. Точно от центъра на странното изкуствено езерце бликаше синкав пламък, който достигаше до тавана и гореше ден и нощ. А около него неотменно седяха живите.
Макар да бе най-могъщият магьосник на Крин, силата на Рейстлин не беше неограничена и никой не разбираше това по-добре от него. Всеки път, когато се озовеше в тази стая, тя неизбежно му напомняше за слабостта му и затова магът избягваше да идва тук, когато не се налагаше. Именно тук беше видимият, външен символ на неговите провали — Живите.
Сътворени по грешка от магия, тези злочести създания бяха държани в робство в тази стая и служеха на създателя си. Тук те живееха в изтезания, гърчейки се като ларви в купчина кървящи тела около горящия вир. Лъскавите им, потни тела покриваха пода като ужасяващ килим, а камъните под тях бяха лепкави от сълзящата им слуз, но това ставаше видно едва когато те се отдръпнеха, за да направят път на господаря си.
Но въпреки мъчителното си съществувание и вечната болка, Живите никога не отронваха и дума на недоволство. Участта им беше далеч по-добра от онези, които бродеха из Кулата — известни под името Мъртвите…
Рейстлин се материализира в Стаята на прозрението подобно на тъмна сянка, изплувала от мрака. Синкавият пламък проблесна върху сребърните нишки, които бяха втъкани в черния плат на одеждите му. Сетне до него се появи Даламар и двамата се приближиха до неподвижната, тъмнееща вода.
— Къде? — попита Рейстлин.
— Тук, г-господарю — измънка един от Живите, посочвайки един безформен участък от езерото.
Рейстлин се втурна натам, следван от Даламар. Докато вървяха, мантиите на двамата издаваха тих звук, докосвайки хлъзгавите каменни плочи. Рейстлин се втренчи във водата и даде знак на Даламар да направи същото. Тъмният елф наведе поглед и само за миг зърна отражението на синия пламък върху гладката повърхност. След това пламъкът и водата се сляха, отново се разделиха и той се озова в гора. Един едър мъж от расата на хората, нахлузил доспехи, които никак не му бяха по мярка, стоеше и се взираше в тялото на млада жена в бели одежди. Някакъв кендер коленичи до нея и взе ръката й в своята. Грамадният мъж заговори и Даламар го чу така ясно, сякаш стоеше до него.
— Тя е мъртва…
— Аз… не съм сигурен, Карамон. Мисля че…
— Виждал съм умрели хора достатъчно често, повярвай ми. Тя е мъртва. И за това съм виновен аз… само аз…
— Карамон, малоумнико! — изръмжа Рейстлин и изруга нещо. — Какво се е случило? Какво се е объркало? — Докато магът говореше, Даламар видя кендера да вдига бързо глава.
— Каза ли нещо? — обърна се той към исполина, който ровеше нещо в земята.
— Не. Беше само вятърът.
— Какво правиш?
— Копая гроб. Трябва да я погребем.
— Да я погребеш? — изсмя се Рейстлин кратко и злобно. — О, разбира се, какво друго мога да очаквам от един бръщолевещ идиот! Това е всичко, което можеш да измислиш! — гневеше се магът. — Да я погребеш? Трябва да узная какво се е случило! — Той се обърна към един от Живите. — Какво видя?