— А какво ще видя все пак? — прошепна Кризания и се приближи към писалището, подтиквана едновременно от любопитство и от странното обаяние на предмета.
— Единствено онова, което вече сте виждали, но сте отказали да му обърнете внимание.
Рейстлин положи тънките си пръсти върху стъкленото кълбо и запя монотонно някакви заповедни думи. Кризания се наведе колебливо напред над писалището и се вгледа в драконовата сфера. В началото не видя нищо, освен някаква зелена мъгла, която се въртеше бързо в кълбото. Сетне мъглата се отдръпна назад. В кристалната топка изплуваха някакви ръце! Ръце, които се протягаха навън…
— Не се страхувайте — прошепна Рейстлин. — Ръцете търсят мен.
И още докато магът говореше, Кризания видя ръцете да се простират навън и да докосват тези на Рейстлин. Образът изчезна. За кратко сферата се изпълни с безумни, трепкащи цветове, които се въртяха вътре като понесени от вихрушка. Техният блясък и сияние я замаяха. После и те се изгубиха и жрицата видя…
— Палантас — каза тя смаяно.
Понесена от сутрешните мъгли, Кризания виждаше целия град, прострян като на длан, блещукащ като прелестна перла. И сетне градът започна да се издига към нея или може би тя падаше надолу към него. Миг по-късно пред нея се възправи храмът на Паладин. Красивият му двор и свещената земя около него се къпеха мирно и кротко във ведрата утринна светлина на слънцето. После се озова зад храма и надничаше над високите му стени.
Кризания затаи дъх.
— Какво е това? — попита тя.
— Никога ли не сте го виждала? — попита Рейстлин. — Тази алея е толкова близо до свещената земя.
Кризания поклати глава.
— Н-не — отвърна тя неуверено. — И все пак трябва да съм я виждала някога. Живяла съм в Палантас през целия си живот. Аз зная всички…
— Не, милейди — прекъсна я Рейстлин, галейки с пръсти кристалната повърхност на драконовата сфера. — Вие знаете много малко.
Кризания не намери смелост да му отвърне. Очевидно той говореше истината, защото тя действително не познаваше тази част на града. Обсипана със смет, улицата беше тъмна и неприветлива. Сутрешното слънце не можеше да се провре между нейните сгради, а самите те изглеждаха така, сякаш нямаха вече сили да стоят изправени. Едва сега Кризания разпозна тези постройки. Беше ги виждала откъм лицевата им страна. Използваха се като складове за съхраняване на всякакви стоки — от жито до бъчви с вино и бира. Но колко различно изглеждаше всичко оттук! И какви бяха тези хора, тези окаяни същества?
— Те живеят тук — отговори Рейстлин на неизречения й въпрос.
— Къде? — попита Кризания ужасена. — Там? Но защо?
— Живеят, където могат. Заровени като личинки в сърцето на града, те се хранят от гниещите му отпадъци. А що се отнася до въпроса ви „защо“ — тук Рейстлин сви рамене, — просто няма къде другаде да отидат.
— Но това е ужасно! Ще разкажа на Елистан. Ние ще им помогнем, ще им дадем пари…
— Елистан знае — каза Рейстлин тихо.
— Не, не би могъл да знае! Това е невъзможно!
— Вие също знаехте. Ако не точно за тази улица, за други такива места във вашия красив град, които не са толкова красиви.
— Не е вярно… — заговори Кризания гневно, но се спря. Спомените заприиждаха на вълни. Спомни си как майка й бе извръщала лицето й, докато пътуваха със семейната карета в някои части на града, баща й пък бързо спускаше перденцата на прозорците или пък се навеждаше към кочияша, за да му каже да мине по друг път.
Цветовете се завъртяха, сцената трепна и се стопи, за да бъде заменена от друга. Кризания наблюдаваше откриващите се картини в агония, докато магът разкъсваше перленобялата фасада на града, за да й открие чернотата и покварата, които се криеха отдолу. Кръчми, бордеи, бърлоги за залагания, кейове и докове… всички места, в които царстваха сметта и мизерията, се откриваха пред потресения поглед на Кризания. Тя вече не можеше да завърти глава, нямаше го и баща й да спусне пердетата на каретата. Рейстлин я въведе безпощадно в света на безнадеждните, унилите, гладуващите и забравените.
— Не — каза тя умоляващо, клатейки глава и опитвайки се да се отдалечи от писалището. — Моля ви, не ми показвайте повече.
Но Рейстлин беше безмилостен. Цветовете отново се завъртяха и те напуснаха Палантас. Драконовата сфера ги понесе по целия свят и накъдето и да погледнеше Кризания, пред очите й се откриваха нови ужаси. Отхвърлени от себеподобните си блатни джуджета, живеещи в нищета в нежеланите от никого земи на Крин. Човешки същества, водещи жалко съществуване сред пустинни земи, където не бе валяло от векове. Бродещите елфи, поробени от собствения си народ. Свещеници, които използваха властта си, за да трупат несметни богатства за сметка на онези, които им вярваха.