— А защо да говорим сериозно? — попита Голем.
— Затова, защото всичко се сгромолясва в пропастта, а ние само се хилим и се подиграваме. Пируваме по време на чума. Мисля, че е срамота, господа.
— Е добре, Павор — примири се Виктор. — Кажете нещо сериозно. Нека да не е умно, но поне да е сериозно.
— Не искам никакви сериозни разговори — заяви Р. Квадрига. — Пиявици. Буци. Пфу!
— Ш-шт! — нареди му Виктор. — Трай си там… Наистина, Голем, хайде да говорим за нещо, което е поне по-сернозно. Започвайте, Павор, разкажете ни за пропастта.
— Пак се присмивате, а? — печално рече Павор.
— Не — каза Виктор. — Честна дума, не. Може да съм ироничен, но е, защото цял живот все слушам за разни пропасти. Всички твърдят, че човечеството се сгромолясва в пропастта, но никой нищо не може да докаже. И на практика винаги се оказва, че целият този философски песимизъм е последица от семейни неприятности или просто на човека не му стигали парите…
— Не — каза Павор. — Не е така… Човечеството се сгромолясва в пропастта, защото банкрутира.
— Не му стигат парите — промърмори Голем.
Павор не му обърна внимание. Думите му се отнасяха единствено до Виктор, говореше с наведена глава, гледаше изпод вежди.
— Човечеството банкрутира биологично — раждаемостта спада, навсякъде се ширят рак, малоумие и неврози, хората станаха наркоманн. Поглъщат стотици тонове алкохол, никотин или просто чисти наркотици, започнаха с хашиш и кокаин и свършиха с ЛСД. Ние просто се израждаме. Унищожаваме естествената природа, а изкуствената унищожава нас. По-нататък… ние банкрутирахме идеологически — прехвърлихме една след друга всички философски системи и всички до една ги дискредитирахме, опитахме всички възможни системи на морал, но си останахме същите аморални скотове, като диваците от пещерите. Най-страшното е, че цялата тази сива човешка маса в наши дни си остава същата паплач, каквато е била винаги. Тя постоянно иска, жадува да има богове, вождове и ред, и когато получи своите богове, вождове и ред, остава недоволна, защото всъщност изобщо не е имала нужда нито от богове, нито от ред, а винаги се е нуждаела от хаос, от анархия, от хляб и зрелища. Сега тя е скована от желязната необходимост всяка седмица да получава своя плик със заплатата, но тази необходимост я отвращава, всяка вечер тя иска да избяга от нея и търси спасение в алкохола и наркотиците… Но по дяволите тази купчина гниещи говна, тя смърди и вони от десет хиляди години и не е годна за нищо друго, освен да смърди и да вони. Страшното е друго. Страшното е, че разложението обзема хора като мен и вас, хората с главна буква, личностите. Ние виждаме това разложение и си въобразяваме, че то не ни засяга, ала то така или иначе насажда в съзнанието ни отровата на безнадеждността, отслабва волята ни и ни поглъща… А отгоре на всичко над главите ни виси и това проклятие — демократичното възпитание: егалите, фратерните10, всички хора са братя, всички са от едно тесто… Постоянно се отъждествяваме с простолюдието и се самобичуваме, ако случайно открием, че сме по-умни от него, че имаме други нужди и интереси, други цели в живота. Време е да разберем това и да си направим нужните изводи — време е да се спасяваме.
— Време е да пийнем — предложи Виктор.
Вече съжаляваше, че се съгласи да разговаря сериозно със санитарния инспектор. Неприятно беше човек да гледа Павор. Твърде много се бе разпалил, дори очите му станаха кривогледи. Изглежда, доста се вживяваше в ролята си, а иначе като всички горещи привърженици на теорията за сгромолясването в пропастта беше адски банален. На Виктор му се щеше така и да му рече: „Престанете да се излагате, Павор, я по-добре се извърнете и иронично се усмихнете.“
— Това ли е всичко, с което ще ми отвърнете? — осведоми се Павор.
— Бих могъл да ви дам и друг съвет. Гледайте с повече ирония на нещата, Павор. Не се горещете толкова. И без това нищо не можете да направите. Пък и дори да можехте, нямаше да знаете какво да правите.
Павор иронично се усмихна.
— Знам аз, знам — каза той.
— И какво е то?
— Има само едно средство да се сложи край на разложението…
— Да, да, известно ни е — лекомислено рече Виктор. — Искате да премените всички глупаци в златоткани униформи и да ги пуснете да маршируват. Цяла Европа ще бъде в краката ни. И това го имаше.
— Не — каза Павор. — Това е само временно решение. Радикалното решение е едно: да унищожим простолюдието.
— Днес сте в прекрасно настроение — каза Виктор.
— Трябва да унищожим деветдесет процента от населението — продължаваше Павор. — Може би дори деветдесет и пет процента. Простолюдието изпълни своето предназначение — то породи в недрата си цвета на човечеството, който създаде цивилизацията. Сега то е мъртво като гнила картофена грудка, дала живот на нов картофен кълн. А когато покойникът започне да гние, той трябва да се зарови.
10
Последните думи от прочутия лозунг на Френската революция от 1789 г. „Свобода, равенство, братство“, превърнал се в девиз на Френската република — Б.пр.