Зоя Андонова
Времето наблюдава човешките зрелища
Тридесет години около името и творчеството на Георги Марков е наложено мълчаливо табу. Табу, което никой не смееше да наруши. Онези, които във времето на „Промяната“ бяха около 30-те, едва ли са чували и знаели, кой е Георги Марков. „Зашумя се“ около него, когато започна обследването за загадъчната му смърт на лондонския мост „Уотърлу“, през септември 1978 г. А смъртта му беше логична, съвсем по законите на тоталитарното общество: нарушаваш каноните, разбулваш тайните на властта, разрушаваш канонизираното „робство“ и затова Сталиновата мяра „има човек — има проблем, няма човек — няма проблем“ се въвежда в действие. Друг е въпроса, че поводът — „Задочните репортажи“ излъчвани по „Свободна Европа“ бяха поръчкова работа и не са истинския облик на родината му, ни на твореца и писателя Георги Марков.
Книгата му — „Портретът на моя двойник“, излиза през 1966 г., а след 1969 г., когато писателят емигрира от България и е осъден задочно на 6 години лишаване от свобода, е не само премълчана от критиката, но е една от арестуваните книги, през всичките тези 30 години, книга, която и до ден-днешен стои в специалния фонд.
Дългото мълчание възцарило се около творбите на Георги Марков е само едно от човешките зрелища, които преживяхме. Годините не заличиха силата на словото, на истинското слово. Преминало през мълчанието, словото на писателя идва днес още по-мощно и по-завладяващо и показва стойността на таланта му.
И трите новели — „Празното пространство“, „Санаториумът на доктор Господов“ и „Портретът на моя двойник“ — са обединени от една обща тревога, обсебила съзнанието му — тревогата за безпътицата, за бавно погиване на творческите сили и безметежното съществуване на човека.
Разбира се, във всяка една от тях Георги Марков усложнява проблематиката и се е придържал към правилото — писателят е съвест и коректив на времето, в което живее. И затова във всяка от новелите той присъства с ясната си позиция на онова което го няма, което го гложди ежедневно, което изсмуква силите му и го превръща в едно нищо. А има ли нещо по-страшно от нищото. Ето например как главният герой от новелата — Илиев вижда собственото си съществуване: „Одевешната идея да намери успокоение и разбиране чрез доказване на общата безмисленост сама изчезна в призрачната атмосфера на канала. Богатите възможности за спасителни символи (водата върви — аз вървя, светът е мръсен — аз съм мръсен, всички течем по канали…), които околната картина му беше предложила, с което може би му беше харесала, постепенно изчезнаха нелепи, празни.“ Празни са всички амбиции на Илиев. Тези амбиции, които водят към корена, но и към върха. Затова главният му герой не случайно е конструктор, конструктор, призван да сътвори новото. Но той е безсилен поставен в атмосферата на средата, в която съществува.
Всеки полет на духа идва и си отива, погива в сивото ежедневие, което превръща човека в животно. Само единствено самобичуващото се съзнание гложди отвътре Илиев, кара го да се самообвинява, да вижда онова което го прави умиращо и нищо не оставащо след себе си животно. Нещо повече: — бездетството на него и жена му е също един символ, една закодирана истина, че нищо няма да се случи, че такива като Илиев и неговите колеги — Професорът и Докторът на техническите науки ще погинат. Безнадежността не само в социален, но и в личен план още по-драстично е заложена в образа на стареца, който Илиев нарича клоун. Той чака своята смърт, не роптае срещу изневярата на по-младата си съпруга, но се гордее, че поне е бил истински мъж. Нещо с което Илиев не може да се похвали.
Песимизмът обаче, не е основният тон на новелите. Контрапункт винаги е онова, което трайно е просъществувало. В новелата „Празното пространство“ — това е Сомов, пак конструктор, но сраснал се здраво със своите корени, богат на идеи, богат на дом, семейство и деца. Проблясъкът на доброто, на вечното писателят вижда в хората на истинското дело, в хората свързани здраво с рода си. И не от сантиментално чувство той търси опора в корените си. По-никой начин. Този мотив преди това силно и вълнуващо го срещаме и в книгата му „Жените на Вършава“ в лицето на стареца Йорго.
Още по-изобличителна, още по-силна е новелата „Санаториумът на доктор Господов“. Тук, като че смъртта на осемнадесет годишното момиче-партизанка донесено не се знае от кой в санаториума на обречените, е символ на напразно погиналия живот за идея (т.е. социалистическа), която едва ли може да се реализира, да стане действителност. Много преди девойката да се появи в санаториума, писателят очертал разслоението в обществото, чрез микросредата — шестимата умиращи, които пред своята собствена смърт си остават различни по светоглед, ценностна система и лични интереси. Потресаущите истини изречени от героите на новелата непременно предизвикват асоциации, връщат ни към днешния ден.