Това може да се постигне чрез усвояване и умело прилагане на диалектическия метод.
Необходимо е да се превъзмогне притъпената критичност на обществените науки към действителността и теоретичните концепции. Често се забравя, че класиците разглеждаха своето учение като критично и революционно, като ръководство за действие.
А това неизбежно води до апологетика, идеализиране на действителността, страх от изследване на негативните процеси и явления, от дискусионните актуални проблеми, което предизвиква упадък на марксистката научна дискусия, снижава културата на научния спор. А без научен спор няма генериране на нови идеи, на нови категории и понятия, на свежа струя в науката. Без критично осмисляне на реалните явления и процеси не могат да се извлекат опит и поуки от извървения път. Без критика с научни доказателства и научна етика няма обогатяване и движение на теоретичната мисъл.
Неразделна част от обществените науки са политическите науки. Без тяхното развитие не е възможно да се осигурят необходимите научни изследвания с многовариантни предложения за решение на назрели въпроси на властта, демокрацията и самоуправлението.
За да се преодолее изоставането на политическите науки, е нужно да се решат поне два въпроса.
Единият е за правилното съотношение на наука и политика. Политиката се основава на науката, но тя включва и идеали, класови ценностни ориентации, компромиси, чувства и настроения, определен романтизъм. Тези елементи са предпоставка за различни ненаучни отклонения и деформации.
Другият е за границата на политизирането на обществени събития и процеси. Когато то е прекалено, води до самовъзхваляване на собствената ни дейност, до опростяване на сложни събития и процеси, до опериране с ограничени класови категории, до подценяване на общонационални и общочовешки ценности, до заменяне на истината с правдоподобност. Върху тази основа нашето мислене става пристрастно и необективно.
Назрял е и въпросът да се създадат център и база за развитие на обществено-политическите науки. Такъв естествен център и база у нас може да бъде нашата академия. Логично е на нея да се възложи задачата на национален координатор по политическите науки и съответно на това да се развият нейните функции, структура и организация. В нея могат успешно да се съчетаят политическото обучение на ръководните кадри, развитието на обществено-политическите науки и подготовката на научни кадри за тези науки.
Целесъобразно ще бъде повсеместно да се създадат програмни колективи като съвременна форма на организация на научния труд в световен мащаб. За целта е необходимо:
Първо. Те да се формират за решаването на крупни научни проблеми и актуални социални поръчки, които не могат да бъдат решени в стационарните звена и които дават възможност да се правят пробиви във фундаменталните изследвания.
Второ. Те да се образуват на доброволна основа и да се възглавяват от талантливи учени, като в тях участват специалисти с висок професионализъм и взаимна съвместимост.
Трето. Да има гъвкаво съчетаване и преливане между двете формации — програмна и стационарна, да има многообразие на подходите и формите на организация на научната дейност.
Четвърто. Да се изграждат на основата и в съответствие с икономическия механизъм и стопанската сметка при отчитане спецификата на една или друга научна дейност.
Пето. Да се свържат материалните и моралните стимули с ефекта на крайния научен продукт.
Много важно е кой оценява научния продукт. Сегашната система, основаваща се главно на самооценка и групова оценка (експерти, научни съвети, рецензенти), е социално неефективна. И тук е назряла необходимостта от дълбоки промени. Оценката трябва да се дава от потребителя на научния продукт от гледна точка на това как изменя практиката, как преобразува живота на хората. Сегашните критерии за растежа на научните кадри не спомагат за повишаване ефективността на научните изследвания. За научен растеж на кадрите се изискват монографии, студии, статии, дисертации, които в много случаи са откъснати от обществената практика. Това води до дребнотемие. За да стане професор, преподавателят трябва да пише и трупа количество публикации, да чака откриване на дълга бюрократична процедура. В архивите на Висшата атестационна комисия има томове с декларирани научни приноси, минимален процент от които са получили реализация в живота. Тук са нужни радикални мерки. Една от тях е научни степени и звания да се дават за създаване на научен продукт за изменение на практиката във вид на нова концепция, програма за реализация, методика, обществена технология, ситуационен анализ и др. Ето това трябва да бъде главното.“