Дойде 10 ноември 1989 г. Проведе се пленум на Централния комитет на партията на тема „За хода на преустройството на сегашния етап, за подготовката на четиринадесетия партиен конгрес“. Бих искал да отбележа най-бегло впечатлението си като един от участващите в неговите заседания.
Председателстващият Георги Атанасов, член на Политбюро и председател на Министерския съвет, откри пленума и предостави думата на Тодор Живков за встъпително слово. С жива и свежа мисъл, без да чете, той говори час и десетина минути. Имаше няколко изказвания.
Георги Атанасов обяви, че от 15:00 часа ще има закрито заседание с участието само на членовете и кандидат-членовете на Централния комитет. Обядвахме и се разходихме из алеите на резиденцията. Чакахме да дойде времето за заседанието. Всички знаехме съдържанието на точка втора — „Организационни“, т.е. за оставката на Т. Живков. Нямаше никаква паника и суматоха. Смяната на генералния секретар се приемаше от колегите като нещо нормално и естествено.
Пленумът изслуша с вниманието мотивите на Политбюро за освобождаването на генералния секретар. Започнаха изказванията. Всеки свободно можеше да вземе думата. Нямаше ограничения и за времетраенето на изказванията. Един след друг ставаха членове на Централния комитет. Ако изключим 2–3 изказвания и необичайната поза на Т. Живков, всичко премина нормално. Единодушно се прие предложението за освобождаването му и се изказа благодарност за неговата дългогодишна дейност начело на партията и държавата. Видях лично как Петър Младенов, новоизбрания генерален секретар, дружески го изпрати до асансьора. Драми и клюки нямаше.
Няколко дни след пленума, така наречените „реформатори“ подеха непочтена игра за самоутвърждаване и разчистване на сметки.
На втория ноемврийски пленум, състоял се на 16, бяха освободени от Централния комитет няколко негови членове от т.нар. най-близко „обкръжение“ на Т. Живков. Голямата „метла“ бе на третия извънреден Декемврийски пленум, състоял се на 8 в Централния комитет. Тогава новото Политбюро извади от състава на Централния комитет, без мотиви и разисквания 22 членове и 4 кандидат-членове. Сред тях бях и аз. Имаше желаещи да се изкажат, но не им се даде думата, нали вече бе в действие курса към „демокрация“. Това се случваше за първи път, откакто присъствам на такива заседания. Този пленум бе в пълно противоречие с принципите на партийно ръководство и нормите на партиен живот.
В мен назря мисълта да си дам оставката като ректор на Академията. Давах си ясна сметка, че няма да бъда пълноценен в работата си. Предчуствах, че там няма почва за ползотворна дейност в условията на партийни борби по върховете, че ще изплуват на повърхността стари страсти и неудовлетворените от кариерата си ще вземат връх. Предчуствието ми се оказа вярно.
Надигна се мръсна вълна и в Академията. Главните „играчи“, както се очакваше, бяха от Центъра за партийно строителство. Там беше гнездото на най-големите догматици в науката и посредствени партийни пропагандисти и агитатори, но не и на учени-обществоведи. Редица от тези кадри нямаха научни приноси нито в теорията нито в практиката. Години наред някои преподаватели от Центъра за партийно строителство съзнателно спъваха всяка инициатива за въвеждане на нещо ново, нетрадиционно, но полезно за подобряване обучението на ръководните кадри. Сега удари техният час да нарекат себе си „реформатори“ и да се заемат с „преустройване“ на академията. По етични съображения няма да споменавам имена. Тях достатъчно добре ги познава научно-преподавателският колектив. За съжаление те съумяха в това смътно време да въвлекат след себе си още някои преподаватели, главно активни борци, служители и технически персонал. Гледах ги и не вярвах на очите си.
Колко коварен е бацилът на посредствеността! Поразява стар и млад. Колко много той е загрозил лицата на хората в едно от най-престижните, за времето си, учреждения на партията! Да, тук, където четири години вложих много усилия за издигане престижа и авторитета на академията, за подобряване условията на работа на преподаватели и служители, при новата обстановка изведнъж показа своето нечисто лице посредствеността. Бацилът на посредствеността за съжаление не бе изолирано явление само в академията. От ден на ден той поразяваше все повече и повече партийни кадри в центъра и по места. И днес ми се иска да извикам с пълен глас: „Добри хора, пазете се от посредствеността!“
Без да се съветвам с никого, освен със съпругата си, насрочих за 25 декември 1989 г. заседание на Академичния съвет. Той бе властен да ме освободи от заеманата длъжност. Открих заседанието с няколко думи и предложих да бъда освободен като ректор и член на Съвета. Молбата ми се прие. Разтоварих от себе си огромно бреме. Олекна ми. Спокойно се разделих с хората, с които работих четири години.