След 10 ноември 1989 г. проблемът не беше в това: нужна ли е пазарна икономика за развитието на България. Проблемът е в това: каква да бъде тя, още по-точно — кого да обслужва — интересите на народа или на частния капитал?
Правителствата в България не продължиха да усъвършенстват социалистическите пазарни механизми, а се заеха, отначало скрито от народа, а впоследствие все по-открито и настоятелно с реставрация на капитализма. Правителството на Андрей Луканов изработи и внесе в Народното събрание Програма за преход от централизирано планиране към пазарна икономика. То, на своята XVI сесия, състояла се на 29 март 1990 г. я разгледа и прие. Както в програмата, така и в доклада на министър-председателя пред сесията се поставят задачите: „пазарът — основен регулатор на производството, размяната и потреблението“; „превръщане на някои от големите държавни предприятия в смесени предприятия с участието на наши и чуждестранни вложители“; „подготовка на нов закон за земята“; „пазарен валутен режим“ и т.н.
През 1996 г. прочетох статията „За какво плачете лицемери?“, написаха от Борис Димитров (Вж. в. „Зора“ бр. 6 от 15.Х.1996 г.), чрез която читателят се запознава с доклад, подготвен още през 1990 г. под ръководството на американците Ричард Ран и Роналд Ът и наречен „Програма Ран-Ът“. Съгласно тази програма в България ще строи „демократичен капитализъм“. В подготовката на този доклад са взели участие и 29 български икономисти с различна политическа окраска (БСП, СДС, безпартийни). Докладът-програма заляга в основата на българския преход към пазарно стопанство от капиталистически тип, с драматични последствия за българския народ.
Изводът е: след 10 ноември 1989 г. у нас се възприе погрешен „модел за преход“ към пазарно стопанство. България тръгна по пътя на капитализма, водещ до разрушителни процеси във всички сфери на обществения живот. Развързаха се нечистите ръце на „бащите“ на мафията, корупцията и организираната престъпност.
Второ. За собствеността върху средствата за производство.
Кардинален въпрос за всеки обществен строй е: чия собственост са средствата за производство? В това се състои главното различие между обществените формации. Възприетият у нас модел на преход към пазарно стопанство даде простор за раздържавяване на собствеността „на всяка цена“. Властимащите се заеха с реализацията на тази задача. Реституциионните и ликвидационните закони, приети от Великото народно събрание, впоследствие бяха изменяни и допълвани в интерес на една или друга група фирми и групировки с капитали от съмнителен произход. Различните видове общонародна собственост: държавна, кооперативна и групова, постепенно, но неотклонно преминаваше по явни и невидими пътища в тяхна собственост. Стратегията и законите на разрушението се ковяха в парламента.
Първият удар бе реституцията. Мнозинството в парламента (1992 г.), представлявано от СДС, Народен съюз, БЗНС и ДПС, набързо се зае с антисоциалното реституционно законодателство. Интересите на трудещите се бяха изхвърлени на бунището. Синовете и внуците на бивши собственици си взеха „своето“, без дори да платят данък „наследство“. Те не дадоха и лев за направените от държавата подобрения, някои от които неколкократно надхвърляха стойността на самия имот. Реституционната стихия помете по своя път изключително важни за обществения живот сгради, ползвани за здравна мрежа, търговски обекти, детски ясли и домове, музеи и други паметници на културни ценности.
Вторият удар бе законът за земята. След неговото приемане от великото народно събрание той бе огласен чрез средствата за масова информация. Не можех да проумея как може да се приеме такъв регресивен закон? Вярно е, че при колективизацията на селското стопанство у нас, особено в началото на петдесетте години, се допуснаха грешки, даже изврашения. Нарушен бе принципът на доброволността. Но въпреки това, изградиха се едри кооперативи със съвременна агротехника и висококвалифицирани кадри. Получиха се високи добиви и в растениевъдството, и в животновъдството. Години наред България произвеждаше около девет милиона тона зърно годишно и служеше за пример на съседни и далечни народи. Изведнъж „при демокрацията“ се постъпи недемократично. Със закон се разформироваха трудово-кооперативните земеделски стопанства. Създадоха се прословутите ликвидационни съвети, които за броени месеци, въпреки волята на мнозинството кооператори, превърнаха кооперативните дворове в руини. Племенни стада, създадени с много любов, и милиони добитък бяха разпродадени, изклани и ликвидирани. Машинотракторните станции бяха разграбени. Плодородните поля и градини се превърнаха в жалка картина. Защо беше необходим този грабеж? Нима така постъпиха правителствата и народите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша…?