Изводът е: ръководните кадри на обществото са разбити, обезверени и противопоставени едни срещу други. В такава обстановка трудно се управляват обществено-икономическият живот и държавата.
Такива са реалностите в нашия живот.
Най-общата им характеристика може да се сведе до следното: погрешният „модел на преход“ към пазарно стопанство доведе до политическа, икономическа, социални и духовна деградация на обществото.
Може ли човек да е безразличен към такава жестока действителност?
Картината на времето, в което живеем, няма да бъде пълна, ако не се разкаже, макар и накратко, за възбудените политически процеси. Началото на тези процеси беше положено с мегаделото за икономическата катастрофа. В продължение на година и половина Главна прокуратура събра стотици томове в хиляди страници следствен материал. Въпреки политическата поръчка и усърдието на прокурорите да се скалъпят правни доказателства за подвеждането под съдебна отговорност на ръководителите на държавната власт и управлението до 1989 година, положителен резултат не се постигна. Защо? Отговорът е елементарен. Защото в България до 1989 г. нямаше икономическа катастрофа, даже и криза. Имаше някои деформации на социализма.
За да предотврати провала си, Главна прокуратура се зае с „накъсване“ на делото за икономическата катастрофа. Роиха се: дело № 1 срещу държавния глава Тодор Живков и Милко Балев; дело № 2 за екологията; дело № 3 за безвъзмездната помощ на развиващите се държави от Третия свят; дело „Чернобил“; дело „Сирак“; делото „Иван Славков и син“; дело „Възродителен процес“; делото срещу генералите и други. Навярно историците внимателно ще ги анализират и подробно опишат.
Тези и други дела бяха плод на омраза и непрофесионализъм. Омраза срещу социализма като обществен строй. Некомпетентност от юридическа гледна точка да се намери конкретна вина за присвояване от партийни дейци и правителствени ръководители. Омразата на главния прокурор и неговата неколкократна закана да има „комунистически министри в затвора“ надделяха разума и професионализма.
Осъденият по делото „Чернобил“ Григор Стоичков, бивш зам.-председател на Министерския съвет, излежа в затвора двегодишна присъда, макар че Международната агенция за атомна енергия в публикация 1 от 1989 г. показа по-ниско облъчване на българското население от това в страните от нашия регион: Гърция, Югославия, Румъния, Австрия и Швейцария, даже и от това в Швеция, Финландия и Германия. Но в тези държави персонално никой не бе съден и осъден.
Върховният съд, на 31 август 1993 г., даде тежка присъда на Георги Атанасов, бивш министър-председател, — 10 години, и на Стоян Овчаров, бивш зам.-председател на Министерския съвет, — 9 години лишаване от свобода, за конкретно решение и действие на правителството, което е законосъобразно и е било от негова компетентност. Нима тези присъди не бяха преднамерени и политически поръчани?
Съдебното дирене не потвърди претенциите на обвинителния прокурорски акт срещу генерал Владимир Тодоров за умишлено унищожаване на досиета, свързани с убийството на поета Георги Марков. Въпреки това, Върховният съд произнесе присъда, сведена до десет месеца, толкова, колкото вече беше излежал по време на предварителното следствие.
Съдебният процес срещу Тодор Живков продължи най-дълго — повече от пет години. Магистратите, на 4 септември 1992 г., осъдиха бившия държавен глава на седем години затвор за това, че е раздавал леки коли и апартаменти на културни дейци, стопански ръководители и активни деятели на народната власт. Присъдата бе потвърдена на 18 януари 1994 г. от петчленен състав на Върховния съд. В коя цивилизована държава е съден и осъден държавен глава за подобни деяния? Тази позорна присъда бе отменена едва на 8 февруари 1996 г.
На 30 юни 1992 г. Главна прокуратура декларира пред българския народ, че разполага с достатъчно доказателствен материал срещу бивши партийни и държавни ръководители, които през периода 1986–1989 г. са отпускали огромни суми за Третия свят и братски компартии. Един по един в сградата на улица „Развигор“ бяха привиквани обвиняемите. Техният брой постепенно започна да набъбва до края на 1992 г., за да достигне в началото на януари 1993 г. числото двадесет и двама души. Списъкът включваше всички председатели и заместник-председатели на Министерския съвет и секретарите на Централния комитет на партията през периода от 1981 до 1989 година. Ето и техните имена по азбучен ред: Александър Лилов, Алекси Иванов, Андрей Луканов, Васил Цанов, Георги Атанасов, Георги Йорданов, Георги Караманев, Григор Стоичков, Гриша Филипов, Димитър Стоянов, Димитър Станишев, Емил Христов, Иван Илиев, Йордан Йотов, Кирил Зарев, Милко Балев, Огнян Дойнов, Станиш Бонев, Стоян Михайлов, Стоян Марков, Тодор Живков и Чудомир Александров.