„през периода 1979–1989 г. в приеманите ежегодни закони за бюджета от Народното събрание в разходните им части са включени суми в левова равностойност за предоставяне «безвъзмездна помощ» на други страни, както и левови средства за заплащане на български организации, чиито стоки са предоставяни като безвъзмездна помощ. Тези разходи са планирани и отчитани в група V (по-късно «фонд») — целево финансиране в частта на «целеви разходи за общодържавни нужди»… Същите не са публикувани съгласно изискванията на действащите нормативни документи за опазване на държавата и служебната тайна…
Отпечатано в 1 екз.
№ 058/30.07.92 г.
Това писмо опровергава тезата на Главна прокуратура, че безвъзмездните помощи са прикривани с Държавния бюджет и са били плод на безстопанственост и присвояване. За непредубедения юрист е пределно ясно, че помощите за чужди държави са ежегодно планирани и отчитани по специална сметка със законите за държавния бюджет.
Отказах се да чета предоставените 82 тома следствен материал. Те бяха в „насипно“ състояние, без систематизация, прошнуроване и номериране. Правителствените решения не бяха придружени с доклади на вносителите и становищата на компетентните органи. С адвоката Д. Чавдаров написахме кратко възражение. Представихме го на прокурора Долапчиев. Той обеща отговор в двуседмичен срок на поставените от нас изисквания. Отговор така и не получихме. Научихме само, че през лятото на 1995 г. делото е спряно, но не и прекратено.
Мина много време, близо четири години.
В първите горещи летни августовски дни на 1999 г. получих нова призовка да се явя в качеството си на обвиняем по следствено дело № 119 от 1999 г., стар № 3 от 1992 г., на 10 август в 11:00 часа в Специализираната следствена служба София. В определения ден и час с адвокат Чавдаров се явихме в тази служба. Приеха ни следователите Велин Елмаян и Мая Димитрова. Разпитът приключи бързо, тъй като отново обосновах нашата невинност и не разисквахме по никакви следствени материали. От проведения разговор останах с добри впечатления за следователите, бяха внимателни и вежливи. Защитникът ми Чавдаров ги попита: — „Всички решения за безвъзмездни помощи са от колективен орган, а съгласно закона колективна наказателна отговорност няма, има лична отговорност за лично присвояване и в полза на друго физическо лице… Нашата страна и тази година даде такива помощи?“ Следователите мълчаха.
Близо месец след тази среща по телефона ми се обади журналистката Антоанета Никова от в. „24 часа“ с настоятелна молба за кратко интервю по дело № 3. Първоначално отказах. След интервенция на моя адвокат се съгласих. Ето неговото съдържание:
— „Как отпускахте помощите?
— Това е напълно нормално явление за една нормална държава. От една страна, има икономически интерес България да дава такива помощи според решенията на ООН. Те бяха съобразени с възможностите на страната. От друга, се издигаха моралният престиж и авторитетът на страната. Тогава годишните валутни приходи бяха над 2 милиарда долара, а за помощи са давани 10–12 млн. лева. Получавахме ресурси от тези държави, които можехме да вземем от капиталистическите страни на много по-висока цена. С тези помощи постигнахме и икономическо влияние в съответните страни. През периода 1980–1984 г. България приключваше с активно валутно салдо към капиталистическите държави.
— Какво давахте — пари, машини, оръжия?
— Преобладаващата част бяха във вид на машини, съоръжения и ресурси, тетрадки, храни. Повечето от помощите бяха хуманитарни. Съвсем незначителна част — военни доставки, извадени от въоръжение в армията. Има материали по делото на експерти на Министерството на народната отбрана, които са категорични, че това са оръжия, които ако се претопят, ще излезе по-скъпо. Помощите бяха отпускани на страните-членки на ООН, със законни правителства.
— Как се чувствате 7 години като обвиняем?
— Нито един лев не съм присвоил. Не се чувствам виновен. Никой не ме е сочил като престъпник.
— Какво правите сега?
— От 10 години съм пенсионер. Отказах да чета лекции, въпреки, че съм професор по икономика. Седя си в къщи, чета икономическа и художествена литература. Не пиша спомени. Посрещам колеги и приятели“ (вж. в. „24 часа“ от 19.09.1999 г., с. 12).
На същата страница журналистката помести авторска статия „Дело № 3 — кошмар за министри“. В нея остроумно написа: — „Седем години Георги Атанасов, Милко Балев, Григор Стоичков и останалите са нито затворници, нито свободни хора. Те висят като обвиняеми, нямат право да пътуват в чужбина, внесли са гаранции…“