В първите дни на октомври 1996 г. разговаряхме с Емил Христов, бивш секретар на ЦК на БКП, за тежката обстановка в страната и за допусканите грешни стъпки от правителството. С болка споделихме, че не се използват стотици способни стопански и управленски кадри. Тогава ми показа първоначалния вариант на текст за Открито писмо до Висшия партиен съвет на БСП. Прочетох го внимателно. Той стенографира някои мои бележки, които да вземе предвид при окончателната редакция на писмото. В края на октомври подписах 14-ти по ред това писмо. В него се съдържаха препоръки за изход от създадената ситуация. Писмото бе депозирано в деловодството на Висшия партиен съвет непосредствено преди пленума, свикан на 11 ноември с.г. с молба да бъде раздадено на членовете на Висшия партиен съвет и депутатите от парламентарната група на демократичната левица, за да се обсъди на пленума заедно с другите матери. За съжаление, Откритото писмо бе отминато с мълчание от ръководството на партията и изказалите се на пленума. Усилията на групата членове на социалистическата партия да допринесат за отстраняване на допусканите грешки отидоха напразно.
Неспокойното време, в което живяхме, даде своя отпечатък върху моето здраве. Отивах на 19 септември 1998 година на среща с колегите пенсионери. Вървях по тиха уличка, от булевард „Емил Марков“ за сладкарница „Лучано“ в квартал „Борово“. Изведнъж ми притъмня пред очите. Почувствах главозамайване и нарушено равновесие. Направих няколко бавни крачки. Седнах на бордюра на тротоара. Нямаше никой около мен. Гледах, а не виждах. Не можех да се ориентирам къде се намирам, къде съм тръгнал. Даже не си спомних и къде живея. Колко време съм седял не помня. Видях по улицата да идва лека кола. С мъка се изправих. Вдигнах ръка. Колата спря. Оказа се „Такси“. Отвори се предната врата. Опитах се да кажа къде да е закара, не успях да проговоря. Шофьорът ме гледаше с учудване. Навярно си помисли, че съм пиян и се опита да затвори вратата. Здраво се бях хванал за нея и бавно се настаних на седалката с думите: — „Хотела на името на планината, Японския“. Седях и мълчах. Шофьорът също мълчеше. Гледах през прозореца, а улиците и сградите ми бяха непознати. По едно време водачът, вместо да ме закара до „Пирогов“ или някоя поликлиника, рече: — „Плащай и слизай!“ Огледах се наоколо и познах хотела. Бръкнах в джоба, извадих пари и ги подадох. Слязох от колата и дълго време не можах да си спомня къде живея. Седях и гледах към планината. Мина достатъчно време. Започна да ми просветлява. Опомних се. Станах и закрачих с разперени ръце. С мъка се придвижих до вкъщи. Легнах върху леглото без да се събличам. Когато съпругата ми дойде и ме видя, се изплаши. С дъщеря ми Красимира извикаха лекар — невролог — д-р Мариета Василева. Тя установи: инсулт.
След седмици наред с медикаменти започнах да се възстановявам. Разхождах се из квартала с бастун и придружител.
Постепенно се възстановяваше паметта ми. Нарушеното равновесие ставаше по-нормално. Забавеният говор се нормализираше. Дълго време ползвах лекарства. Волята ми за живот и вярата в утрешния ден победиха. Отново станах жизнен човек.
Имаше и приятни моменти през годините на неспокойните ми старини.
През 1994–1997 година посещавах Международна банка за търговия и развитие в София. Тогава се помещаваше на третия етаж в хотел „Рила“. Председател на Съвета на директорите е Пламен Бонев, син на мой съученик и съквартирант от студентските години — инж. Евлоги Бонев. Негови съакционери в банката са брат му Бони и двамата му първи братовчеди Боян Пенков и Петър Белчев. С всички тях установих добри взаимоотношения. Правиха ми отлично впечатление с деловата си работа.
През юни 1997 година Пламен ме покани и разговаряхме по някои въпроси. Той ми каза: — „Чичо Станьо (така се обръщаха към мен перничани) имаме намерение да изпратим в Монголия двама наши експерти — Валентин Киров и Илия Стоев. Задачата е да проучат и да установят връзки с техни бизнесмени и фирми. Ще се съгласиш ли да заминеш с тях като консултант?“ Без да се замислям, отговорих положително.
Така на 4 септември 1997 година след 13 години от последното ми посещение, отново стъпих на монголска земя. На следващата — 1998 година, на 8 юли, в същия състав отново заминахме за Улан Батор. При двете ни командировки се проведоха много делови срещи с банкери, бизнесмени и държавни мъже на отговорна работа в парламента и столичната община. Срещнах се със стари колеги. Един от тях бе Пелже, бивш зам.-председател на Министерския съвет и мой партньор като съпредседател на Монголо-българската комисия за научно-техническо и икономическо сътрудничество през 1981–1985 година, както и с Д.Содном, бивш дългогодишен зам.-председател на Министерския съвет и председател на Държавната планова комисия до края на 1984 година, а след това председател на Министерския съвет до 1990 година. Срещите ми с тях бяха най-сърдечни, като между искрени приятели. И двамата оказаха пълно съдействие за изпълнение на възложената ни задача, която бе изпълнена успешно.