Имах възможност, през последното десетилетие, да се срещам с много дългогодишни и се запозная с нови приятели, предимно пенсионери. От няколко години посещаваме различни заведения, главно в центъра на града, но най-често при полковник Петко Лазаров. Полковникът е забележителен човек.
Постоянно присъствие в нашата компания са: инж. Димитър Киров, който 26 години е бил съветник на правителството по металургията; д-р Ангел Ангелов, бивш началник „Народно здраве“ в Пернишки окръг; Александър Кръстев дългогодишен банков служител, завършил професионалната си кариера като зам.-министър на промишлеността. Епизодично към нас се присъединяват и други лица. Всички сме единомишленици. Имаме гражданска позиция на убедени социалисти. Политиканстването не е тема на нашите другарски разговори. Уважението, откровеността и взаимопомощта един към друг са въздигнати като принцип.
През тези години установих истинско приятелство с Георги В. Георгиев, дългогодишен експерт в Държавния комитет за планиране и Българската народна банка. Бай Георги, както се обръщам към него, е пословично честен и трудолюбив човек, изтъкан от всеотдайност. Много си допаднахме по характер и убеждения. Приятни са разходките, които правим, и разговорите, които водим с Георги Панков, бивш министър на химията и с Кирил Златков — приятелят ми от незабравимите студентски години.
Липсват ми приятелството и компанията на Димитър Маринчев — директор по икономическите въпроси на „Кремиковци“, умен, сърдечен и енергичен човек, който напусна млад земния си път.
Особено богати на приятни спомени са взаимоотношенията ни с драгалевските съседи по вила и по-конкретно със семействата на Димитър Кътев, проф. Делчо Порязов, Тодор Радулов, Сава Нанков, Тодор Говедарски, Ангел Бобоков, Богдан Канациев, Владимир Попов и други. В трудното време, в което живеем, съхранихме и все още поддържаме добри отношения с широк кръг приятели.
В неспокойните ми старини като светъл лъч са срещите с колеги и служители от бившия Държавен комитет за планиране. На 6 ноември 2000 г. проведохме поредната, десета юбилейна среща. Присъстваха 162-ма души. Вторият етаж на стол № 3 на Министерството на отбраната на ул. „6-ти септември“, до градинката срещу ЦДНА, се препълни. Имаше много прегръдки и усмивки! Колко доброта излъчваха лицата на всички дошли да се видят със своите колеги! Всички се веселяха от сърце.
Години наред не бях ходил на Варна. Многократно, от няколко години насам, получавах покани от добри приятели да отида на гости. Толкова спомени ме свързват с нейните граждани. Реших да удовлетворя тяхното, пък и моето отдавнашно желание. Още повече, беше подготвена част от тази книга и исках да прочетат написаното и да чуя тяхното мнение. На 18 септември 2000 г. на автогарата във Варна ме посрещна Димитър Попов (Попето). Двамата развълнувани от срещата се прегърнахме и разцелувахме. Потеглихме, с „Мерцедес“ на негови приятели бизнесмени, за „Златни пясъци“. На Ривиерата в ресторанта си на брега на морето ни посрещна усмихнат дългогодишният приятел Енчо Пейков. До късно вечерта тримата пийвахме гроздова, хапвахме най-различни рибни деликатеси и приказвахме на воля за приятно отминали случаи и събития. Към края на вечерта Енчо се обърна към мен и разпореди:
— Цял месец ще ми бъдеш на гости!
— Благодаря, ще остана седмица.
— Не. Дума да не става. Откога не си идвал. Тук много хора те познават и уважават. Трябва да се срещнеш с тях, да ги видиш. Времето бързо минава. Ние сме на твое разположение.
— Ще се разберем, намеси се Попов.
Още същата вечер Енчо ме настани в хотел „Копривщица“. Уютен хотел, достоен за непретенциозен пенсионер. Закусвах в хотела. На обяд и вечер се хранех в Енчовите заведения. Той имаше още два ресторанта в съдружие с негови близки. Предпочитах този на Ривиерата, тъй като беше в двора на бившия правителствен дом и много спомени ме свързваха с него. Тук, със семейството си и приятели съм прекарвал летните си отпуски години наред. Сега и този дом е приватизиран… Седемте почивни дома с нищо не бяха подобрени, а в известна степен занемарени.