С Тодор Мутафов се видяхме с нашия добър приятел Станчо Стефанов. Срещата бе трогателна. Посетихме любимото ми село Кипра край Девня. Там беше семейството на Мутафов. Видях се със сина му Красимир, още неподвижен след прострелването с куршум в главата от негов приятел преди четири години. Обслужваше го майка му Марето. Вечерта дойде и Станка, бившата кметица, със съпруга си. В приятни спомени от депутатските ми години разговаряхме до полунощ.
Заедно с Д. Попов посетихме неговия приятел Стефан Стефанов, сега бизнесмен. Поприказвахме за работата на неговата фирма. Разменихме мисли и по прочетените от тях откъси от тази книга.
Седнали до масата, пълна с рибни деликатеси, на самия бряг на морето с Енчо се наслаждавахме на лунната пътека, приказвахме за наши общи приятели, за неговите планове в бизнеса. На 22 и 23 септември чествахме рождения ден на Калина — съпругата на Енчо. Втората вечер по покана на Боян Пенков, изпълнителен директор на Международната банка за търговия и развитие, присъстващ със съпругата си на рождения ден, пристигна оркестърът на прославения Ибро Лолов. Създаде се още по-голяма задушевност.
Десет дни бяха напълно достатъчни да се видя с приятелите и да отпочина. Почти ежедневно се разхождах и любувах на живописните алеи на Златни пясъци. Благодарих на Енчо за гостоприемството и си тръгнах. Може би на пръсти се броят онези бизнесмени у нас, които все още не са забравили приятелите си.
Последната вечер прекарахме заедно с Димитър Попов. Неговата съпруга, Тинчето, дългогодишна оперна певица, беше приготвила вкусна вечеря. Натоварихме приготвеното в колата и се настанихме с Попето в неговата вила на „Дружба“. Двамата изкарахме чудесна вечер. На другия ден с автобус пътувах за София.
Вече единадесет години съм пенсионер, извън активния обществен живот. Преживявам с болка вулгарното политическо противоборство, разграбването и разрушаването на нашето отечество.
Вярвам, дълбоко вярвам в скорошното единение на българския народ по пътя към прогреса.
Вместо послеслов
Ръкописа на тази книга предоставих за мнение на дългогодишни приятели. Разговаряхме, получих ценни препоръки. Бяха ми зададени редица въпроси. Реших вместо заключение на книгата да напиша послеслов във вид на въпроси и отговори.
Кога за последенпът си бил на родното си село?
На 28 август 2000-та година. Бяхме на село с брат ми и съпругите си, да се порадваме и да подишаме чистия въздух на родния край. Пристигнахме в махалата. Там живее братовчедка ни Мага, дъщеря на чичо Мицо (Димитър) с мъжа си Драго. Двамата са пенсионери. Оказа се, че братовчедката има рожден ден. Тази случайност още повече ни зарадва. Веднага на масата се сложиха салата, сирене и кисело мляко от козите, баница и др. Разбира се, — и шише пенкьовска ракия, може би десетгодишна. Извиних се на приятната компания и тръгнах на традиционната си разходка.
Отначало обиколих махалата. Взирах се във всяка къща, плевня, хамбар. Повечето от тях бяха полусрутени и обезлюдени. Някогашната многолюдна махала с кипящ живот се оказа тиха и безмълвна. Като минавах край съседните къщи, видях една старица с брадва в ръка. Подвикнах й. Тя се спря. Познах я — братовчедка ми Параскева. Заприказвахме се, как е, как живее? Тя не ме позна. Казах кой съм. Зарадва се. Започна да се оплаква. Била неомъжена и болнава. Трудно живее заедно с брат си Асен, мой връстник. Извика го. Той излезе с шише ракия. Приказвахме и пийнахме.
Пред последната къща на махалата видях друга слаба възрастна жена, подпряла се на тояга. Беше стрина Зарка Тихомирова. За моя изненада тя ме позна. Започна да ми разказва интересни неща за близки и роднини, за мъртви и живи. Преди години, както си седяла в схлупената къща, я ударила гръмотевица. Едва останала жива. Оттогава понакуцва. Паметта й бе свежа. Никаква склероза не забелязах. Гордо ми съобщи, че е връстница на Тодор Живков. Сега е на 89 години и има намерение да дочака стоте години, пък тогава ще напука махалата. Цял живот е живяла на село. Не е виждала град и влак дори. Знаела що е самолет, защото често прелитали селото, но никога не е пътувала с него. Мъчно й беше, че развалили бедното текезесе. От него поне хляб и сирене им давали. Сега „приятелка“ й е кравата. Тя я изхранва с мляко и сирене. Слизала до село, когато трябва да си вземе пенсията от 40 лева и да си купи брашно и олио. Хляба сама си месила редовно. Горката женица, жива памет на махалата. Днес тя живее в пълна мизерия, без радио и телевизор, без близки и роднини. Сама на този свят.
Тъга налегна душата ми. Тръгнах към долината, където през детските години пиехме кристално бистра и студена вода. Чистият и прохладен въздух освежи лицето ми. Разгледах с болка на сърце запуснатите зеленчукови градини, обрасли с бурени.