Продължих да се изкачвам нагоре към връх „Боровица“. От неговото било, високо 1030 метра над морското равнище, се откриваше живописна гледка. Като огромен букет люлееха своите клони вековните дъбови дървета. Гледах ги и се радвах на природния феномен, привличащ човешкия поглед от далечно разстояние. Опитах се да обгърна едно след друго три-четири дървета. Не успях. Бяха станали много дебели. Застанал с целия си ръст редом до тях, доближих двете си шепи до устните и с все сила извиках: Е-е-е-хо-о-о. Чух слаб отглас. Гледах на всички посоки. Цялото краище се виждаше като на длан. Любувах се на красивата панорама, трудно описуема от лаик като мен. Навярно всеки човек след дълго отсъствие от родния си край е изпитвал такива неповторими мигове в живота си.
От Боровица слязох по южния склон. Пред мен беше дългият рид, по който се простираше коларският път от Бойнатица за нашата махала. Някога този рид бе осеян с овчарски пътеки. По тучните полянки пасяха стада овце и волове. Сега го видях обрасъл с труднопроходима растителност. Нямаше стада. Не се чуваше кучешки лай. Липсваше мелодията на овчарския кавал. Като че ли животът беше спрял!
Слязох на пътя, точно под Боровица, над махала Галабовци. Седнах на един камък. От това място на около триста метра се виждаха всички къщи на нашата махала. Естествено, най-скъпа ми беше родната къща. С бялата си фасадата, тя като птица, разперила крила, стърчеше сред останалите. Отново изплуваха спомени. Тук премина моето детство, сред волни хора. Тук вървях след майка ми, впрегнала двата вола в дървеното рало, с което ореше песъчливата и малко плодородна земя. Тук вкусих първите радости и горчивини на живота. Тук опознах дружелюбни и гостоприемни хора, техния живот, мъки и страдания. Затова сега, близо седемдесетгодишен, всичко ми е все така мило, свидно. Животът на село не бе лек. Малките парцели земя се обработваха примитивно. Даваха оскъдни плодове. Днес, където и да погледнеш, няма обработено късче земя, няма една засята нива. Всичко е занемарено, изоставено, обрасло с тръни и храсти. Една жестока мисъл като с остър меч прободе сърцето ми: „Животът в махалата загива. Чезнат родове и фамилии. След колко ли години махалата, а после и селото ще запустеят?!“ Станах и с ускоена крачка, натъжен, тръгнах към къщи. Зет ми Драго подкарваше шесте кози на паша. Брат ми и съпругите ни ме чакаха до „Ладата“ да тръгваме към София.
Земята в Пенкьовци върната ли е на собствениците й?
В Трънско, и по-специално в Пенкьовци, няма такова нещо. Нито един от моите братовчеди, нито един човек от нашата махала не е получил земята, която неговите родове са притежавали. Едва ли някой в селото очаква да получи наследство.
Кой е най-незабравимият ти спомен от Перник?
Труден въпрос. Имам много спомени. В този град живях 19 години. Тук минаха юношеските и младежките ми години. Никога няма да се заличи в моето съзнание възпитанието в процеса на труда, което прилагаше баща ми. Трудът направи от мен човек с воя и твърдост при осъществяване на всяко начинание. Там е секретът и на бъдещото ми развитие като професионалист-плановик и научен работник.
Срещаш ли се със съучениците си?
Разбира се. Винаги като отивам в Перник търся и се срещам с инж. Борис Боянов, инж. Борис Чолев, Валентин Рангелов, инж. Свилен Методиев и много други. Имам съученици и в София. Тях по-често виждам.
През май 1969 година подех инициативата да се събере „випуск-49“ по случай 20 години от завършването на средно образование. На поканата на инициативния комитет се отзоваха около 85 наши съученици. Събрахме се на 24 май в 10:00 ч. в двора на гимназията. Решихме да се включим в ученическата манифестация. Находчив колега донесе плакат с надпис „Випуск 1949 г.“ С песен минахме пред трибуната с официални лица. Те ни гледаха с изненада. После се веселихме в ресторант „Струма“. Примерът ни бе последван през следващите години. Нашият випуск постави начало, което се превърна в традиция за града.
Последната среща със съучениците беше на 24 май 1999 г. по случай 50 години от завършването на средно образование. Вече всички бяха изменили стройните си фигури, косите побелели, а на мъжете почти изчезнали, с появили се бръчки по лицата, но запазили усмивки и младежки дух. От сърце пяхме и се веселихме.
Симчо даде тон и подхвана песничката „Веят се над нашата палатка…“ Всички запяха химна на нашето юношество. Жалко е, че редиците ни започнаха да оредяват.