— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“ (Вж. Христо Смирненски, Съч., т. 2, 1988, с. 432, 444)
Цитирах този финал, за да го припомня на днешните политици, депутати, министри, бизнесмени, които получиха образование и ползваха придобивките на социализма и бавно се изкачваха по стълбата на своята кариера. Дойде време за избуяване на техния стремеж на всяка цена да задоволят своите амбиции. И на мнозина се удаде. Те измениха на своите младежки идеали и преминаха на другата страна на барикадата. Непрекъснато властимащите заявяват колко „добре живее българският народ“, какъв икономически и социален стабилитет има, какъв международен престиж е извоювала държавата и т.н. Внушава ти се да повярваш, започваш да се питаш: днешните политици, депутати, министри и тяхното послушно обкръжение живеят ли на българска земя?
Ти също беше министър и депутат. Нима не се поддаде на дяволските изкушения?
Вярно е, че бях министър и депутат. Правителството, в което имах честта да бъда вицепремиер и министър на едно от водещите ведомства, се състоеше от честни и висококвалифицирани експерти, с чувство на висока отговорност и дълг пред народа, пред своите братя по произход и стремежи за принос в изграждането на общество без експлоатация на човек от човека. Нямам впечатление някой от нас да е давал откуп на дявола — слух, зрение, сърце и памет, за да седне на министерско и депутатско кресло. Например, до един от заместник-председателите на Държавния комитет за планиране бяха знаещи и можещи, скромни и работливи, които не забравиха нито за миг средата, от която са произлезли. Това се отнася и за преобладаващата част от специалистите и останалите служители в комитета. Изкушенията на дявола бяха несъвместими с морала и идеалите на по-голямата част от поколението, с което живях, учих и се трудих.
Разбира се, имаше и рецидиви.
Творчеството на Смирненски е вярно огледало на времето, в което той живя и твори. България, за съжаление, през последното десетилетие, се движи по законите на общественото развитие, характерни за времето на поета.
Имаше ли репресии и ограничения за развитие на личността при социализма?
Да. Имало е репресии и ограничения за развитие на личността, особено в първите години на установяване на народнодемократичната власт. Имало ги е и при колективизацията на земята, при образуване на ТКЗС, по време на възродителния процес и при някои други мероприятия, провеждани от властта. Нямам намерение да оправдавам и защитавам такива репреси и ограничения. Те са факти, от които трябва да се извлекат поуки и никога занапред да не се допускат. Никога не съм съдействал за тяхното въвеждане, нито съм ги упражнявал. Живях, учих и се трудих като един от хилядите младежи от моето поколение, в името на хуманни идели и безрезервно и безкористно съдействах за тяхното тържество на родна земя.
Всеки човек, като разумен индивид, живее и твори във времето, което съдбата му отрежда, прави онова, което диктуват условията на живот, при които той трябва да реализира себе си. Всеки човек трябва да се оценява във връзка с времето, в което е живял, и с мястото му в обществения живот. С други думи, човек трябва да се оценява по онова, което е внесъл в националната съкровищница, и което е направил за благоденствието на своя народ.
Един личен за теб въпрос: напуснаха ли те приятели след като се пенсионира?
Работих с голям брой хора. Имах и продължавам да имам приятели. Пенсионирането, не само за мен, е като гранична бразда, която разделя хората. Естествено е ежедневните делови и приятелски контакти да намалеят и то значително. Приятелството, изградено на взаимно уважение и принципна основа, продължава. Един пример. Такова приятелство имам с Григор Стоичков. Години наред работехме съвместно. Единомишленици бяхме като вицепремиери (1981–1985 г.). Възхищавах се на неговата работоспособност и оперативност. Строителите на един национален обект помнят как той е поемал риск и отговорност. Националният дворец на културата (НДК) в София, под негово ръководство се изгради за година и три месеца.
Имам случаи на прекъснато приятелство и то с хора, на които много съм помогнал. Изживявам всеки такъв случай болезнено. Не желая да споменавам имена. Рано или късно тяхната съвест ще проговори. Нека те да се срамуват от себе си, ако все още им е останал поне мъничко морал.
Според теб имаше ли икономическа криза в България до 1989 година? Ако нямаше, какви допълнителни аргументи ще дадеш?
Многократно съм заявявал и с факти доказвал, че в България до края на 1989 година нямаше икономическа криза. Бяха налице някои деформации и трудности в развитието на социализма. Тях, някои от „реформаторите“ нарекоха икономическа криза. За да не останат по-назад, появилите се опозиционни десни водачи заговориха дори за икономическа катастрофа.