Искате още аргументи? Ще ви задоволят ли твърденията на един отявлен противник на комунизма — американският световно известен политолог Збигнев Бжежински? През 1988 година той публикува сериозен научен труд — „Големият провал“. Преведен е и на български език. В него се прави диференциран анализ на развитието в тогавашните социалистически страни. Взема десет различни аспекти от живота в тях. Оценява ги като показатели за равнище на кризата по точковата система. Кризата, според него, е напълно в сила, когато има три точки, в сила — при две точки, частично в сила — при една, и не е в сила — при нула точки. При сбор на точките под десет в дадена страна няма криза. Когато точките са между 10 и 19 страната е в състояние на криза. Когато точките са над 19, то дадена страна е в дълбока криза.
Как Бжежински оценява положението в България?
Срещу шест показателя поставя означение 1, т.е. частично в сила. Това са показателите: степен на привлекателност на социализма в очите на масите; увереност в бъдещето; жизнено равнище; дух на управляващата партия; сбълъсък на национализма с идеологията на режима и защитни позиции на режима по въпроса за човешките права.
Срещу четири показателя няма поставени означения 3, 2 и 1. Това са показателите: увеличаване на религиозната активност; искания за приватизация на икономиката; има ли налице обществено активна политическа опозиция и открити искания за политически плурализъм.
Следователно, по показателите и оценките на Збигнев Бжежински за равнището на кризата, през осемдесетте години България събира шест точки. По негови думи страната „не е в криза“. Тази оценка едва ли е от пристрастеност към социализма в България.
Отново подчертавам: не пледирам за идеален социализъм у нас. Като професор по икономика, като гражданин настоявам за обективна оценка на историческите факти. Ако все още сини и червени лидери в България продължават да говорят за катастрофа или криза до 1989 година, те съзнателно лъжат народа. Защото това е в техен интерес. За криза в България може да се говори в началото на деветдесетте години.
Като една от причините за икономическата криза се сочеше големият външен дълг на България, оставен в края на 1989 година. Какво е твоето мнение по този въпрос? Каква е истината?
Повече от десет години се спекулира с натрупания външен дълг Сочеха се най-различни числа. Андрей Луканов в доклада си пред XIV-та сесия на Деветото народно събрание, прочетен на 29 март 1990 т., оповести сумата 10 млрд. и 800 млн. щатски долара. След него Петър Младенов съобщи — 12 млрд. долара. Неколкократно бившият главен прокурор Иван Татарчев говореше също за 12 млрд. долара. Тази сума влезе в устата на много сини депутати и министри. Някои журналисти я тиражираха в печата, радиото и телевизията. Тя е в оборот и в днешно време.
Истината за външния дълг трябва да се търси и намери в официалните публикации на Световната банка. За нея неколкократно писа доц. д-р Емил Христов (Вж. в. „Труд“ от 10 ноември 1997 г., с. 11; Открито писмо до членовете на ВПС и БСП и до членовете на БСП, 1996 г., с. 6–8; в. „Нощен труд“ и др.) Според данните на Световната банка България в края на 1989 г. е имала 9,2 млрд. щатски долара външен дълг; 1,3 млрд. щ. долара валутен резерв в Западни банки, 2,6 млрд. щ. долара вземания от други държави и 300 млн. щ. долара в злато. Тези публикации могат да се видят от всеки, който проявява интерес. Ако от външния дълг се приспаднат валутният резерв и вземаният от други държави, нетният дълг остава в размер на 5,3 млрд. щ. долара, без да се приспада златният резерв на държавата.
Десетки развити в икономическо отношение държави в света имат външен дълг, да не говорим за страните от Третия свят. И в днешно време такава велика държава като САЩ има по-голям външен дълг на човек от населението, отколкото България в края на 1989 година. Оптимален външен дълг на една държава, според мен, е онзи, който се движи около годишните валутни приходи. Когато започнат да се надвишават тези приходи, следва да се вземат налагащите се мерки за намаляване на дълга.
Такива мерки у нас се взеха в началото на втората половина на седемдесетте години. Валутният дълг на страната в края на 1976 г. възлизаше на около 6 млрд. щ. долара. Ако се вземе предвид ежегодната инфлация за 15 години, дългът от около 6 става около 9,5 млрд. щ. долара. Следователно през 1976 г. страната е имала валутен дълг приблизително толкова, колкото в края на 1989 г. Как се постъпи тогава? Съставиха се 18 целеви валутни програми, определиха се стратегически валутни заводи за производство на експортна продукция за капиталистическите държави, започна на действа валутна комисия, която системно анализираше изпълнението на валутното салдо, създаде се се и действаше работна група от 14–15 пенсионери, висококвалифицирани стопански дейци. В скоро време резултатът бе налице. От 1979 до 1984 година включително България ежегодно приключваше с активно валутно салдо. Външният дълг постепенно се намаляваше и достигна оптимален размер.