Та в 1985 година след навършване на 60 години получих пенсия от 120 лева и 40 стотинки. Именно тази пенсия сега стана 45 000 (преди деноминацията на лева, а сега е 45 лева — бел. е моя). Но да видим какво можех да си купя през 1985 г. с тези 120 лева.
Цената на трамвай, телефонен разговор, вестник — 2 стотинки. Типов хляб, с който някои си хранеха прасетата — 15 стотинки, овнешко месо — 1,80 лв., яйце — 13 стотинки (малките бяха по 8 стотинки). Кисело мляко — 23 стотинки кофичка, 125 грама краве масло — 70 стотинки, риба скумрия — 70 стотинки, домати от 10 до 20 стотинки, марули — 10 стотинки, салати — 20 стотинки. Да не продължавам. Всички живеехме по това време, всички знаем цените.
А какво мога сега да си купя?
ЧЕТИРИ КОКОШКИ
А парно, а ток, а телефон, а вода, а данъци …
Моля господата Божков и Муравей да си спомнят всичко това и да не се излагат пред хората. Защото тия хора са българи и живееха по-рано и сега живеят в България…
— Бре хора, ние идиоти ли сме! Нали ние — 90% от българите, живеем в дивашка немотия, каквато не е имало дори и при османското присъствие! Чужденците може да излъжете като им напълните устата с черен хайвер, но мене как?
А истината е, че никога в своята история огромното мнозинство от българския народ не е живяло в такава мизерия.
Това е истината. Друга истина няма“. (Вж. Васил Цонев, Истината, в. „Дума“, 27 май 1998 г., бр. 118, с. 5).
За съжаление тази истина все повече и повече се забравя от младото поколение. То не я помни, защото малко време или въобще не е живяло в „мрачното“ социалистическо време. Дълг на историците, очистени от пристрастия и емоции, е да казват истината на днешните и идните поколения за постигнатия жизнен стандарт на българското население.
Пример за добросъвестност даде изтъкнатият учен историк, старши научен сътрудник I степен и доктор на историческите науки — Божидар Димитров, със своето научно обосновано твърдение:
„Никой не може да отрече, че при Живков бе постигнато най-високото равнище на потребление в Третата българска държава“ (Вж. Б. Димитров, Кадифето — Жизненото равнище, в. „Труд“, 19 декември 2000 г., с. 10).
Примерите, които посочихте, съществено се разминават с оценките за жизнения стандарт на Обединените демократични сили?
Припомням ви народната мъдрост: „празните съдове издават най-много шум“.
Нека политиците да престанат да се сравняват сами със себе си. Защо мерят жизнения стандарт на българите през 2000-та година с този от 1996 г., а не с постигнатия в края на 1989 г.?
Нима СДС съществува от четири години? Нима икономическият екип на СДС и по-специално неговия сегашен лидер Иван Костов не участваше заедно с експерти на БСП в изработването на „Програмата Ран и Ът“ за демократичен капитализъм? Нима Иван Костов не беше министър на финансите в две правителства след 1989 г.? Нима той не е един от глашатаите на монетарната реформа?
Тепърва българските икономисти, без да робуват на скрупули, ще анализират и докажат пагубната роля на провежданата у нас реформа. И още нещо: човек е длъжен да помни цялото си минало, да извлича поука и от добрите, и от лошите му страни.
Защо много от основателите на СДС загърбиха съюза?
Отговорът на този въпрос не е от моя компетентност. Единствено право на отговор имат самите основатели на съюза. Разполагам с някои техни изявления.
Първият лидер на СДС, бивш президент на България, д-р Желю Желев в интервю по повод 11 години от създаването на СДС заявява:
„…историческата дистанция дава възможност нещата да се видят в действителните им измерения… Има стремеж да се смачка отново разделението на властите. Извърши се вулгарна приватизация, на която може напълно да се сложи знак на равенство с разграбване, на един тотателен грабеж и то точно от хората във властта, и най-отвратителното, най-гнусното е, че тази сила се нарича още СДС…
За мен провалът на прехода започна с правителството на Филип Димитров… Изцяло провалът на икономическите реформи е на тогавашните и сегашните лидери на СДС. Защото, идвайки на власт през 1997 г., тези господа показаха как заедно могат много да крадат… Думата седесар ме отвращава. Защото вижте какви негодници казват «аз съм седесар». А като ги погледнеш, те са крадци. Това са хора интересчии, дошли за материалния интерес. Докато старите членове на СДС бяха дошли изцяло по идеални подбуди — свобода, демокрация, пазарна икономика. С две думи — разликата е тая, че някога СДС се бореше за идеали, сега се бори за интереси“ (Вж. Ж.Желев, Отвратен съм от това СДС, в. „Труд“, 6 декември 2000 г., с. 9)
Един от учредителите на СДС и бивш председател на Координационния му съвет — д-р Петър Берон, в интервю на журналистката Весела Донова на въпроса: — „През 1989 г. така ли си представяхте България след десетина години?“, отговаря лаконично: — „откровено казано — не. Представях си, че ще има значителни трудности, обаче не предполагах, че ще изплуват такъв огромен брой мошеници“ (Вж. П. Берон, Интервю, в. „Дума“ 21 август 1998 г., брой 188, с. 9).