Един от първите привърженици на СДС — талантливият поет Недялко Йорданов, в интервю на журналистката Валерия Велева на въпроса: — „Коя недопустима граница прекрачиха управляващите“, отговаря:
„Изгубиха доверието на хората, че са честни и почтени личности. Забогатяваха от властта. Мислеха, че народът е инфантилен и лесно може да се заблуди с демагогия. И сега след очевидния разгром, пак наивно мислят, че могат да се измъкнат със смешни оправдания… Над страната ни тегне именно прокобата на «реформата». Лично аз например като средноинтелигентен човек не мога да си изясня какво точно означава тази дума. И деветдесет и осем процента от българите също. Ако това означава унищожена икономика, разсипано селско стопанство, дезорганизирана армия, продадени на безценица предприятия, мизерна медицина, хаотично образование, бедстваща култура, никой не може да убеди народа в необходимостта от такава реформа“. (Вж. Н.Йорданов, Търсят се сини камикадзе, в. „Труд“, 27 октомври 1999 г., с. 9).
Друг създател на СДС, който не се нуждае от суперлативи, се отказа да представлява България на висок европейски писателски форум. Това е Радой Ралин. В писмо до д-р Владимир Клод Фишер, той пише:
„Тук с голямо съжаление и огорчение трябва да ви изповядам, че кризата в демокрацията у нас не намира изходи, а се затлачва в посоки на монизъм, централизъм, етатизъм и геронтофобия. Парламентът гласува авторитарни и тоталитарни закони, бюрокрацията се разраства и предизвиква непосилни данъчни облагания, гладът в буквален смисъл се масовизира, младите хора емигрират компактно, с фамилиите си в чужбина, раждаемостта е на катастрофално ниво, мафиите и поръчковите убийства правят живота тягостен и убийствен, а апатията става повсеместна и повсеидейна. Отоплението е безбожно скъпо, непосилно и за средната заплата…
А други, «нови» граждани с неизяснена биография, без никакво участие в борбата срещу тоталитаризма, с неизвестни източници на високи приходи или наследства, вече управляващи, забогатяха главоломно, водят фараонски живот, издигнаха дворци, натрупаха неимоверни имущества.
Никога хората на изкуствата не са били в по-унизително състояние. Гладът ги принуждава да просят, виртуози свирят по мостове и подлези.
Днес в България няма нито един реален пенсионер!…
Днес всеки от нашите престарели труженици е лишен от законната си пенсия, като вместо нея е «обезщетен» с нищожна социална помощ, не повече от 50 марки месечно, а в съседна Македония, много по-бедна от нашата страна, пенсионерът получава не по-малко от 300 марки. Тук въпросът стои и политически, държавата от либералистична се превърна в етатична и ограбва собствените си поданици.
Затова в знак на протест към нашия парламент, аз се отказвам от поканата ви, аз сам се лишавам от участие в VI биенале на писателите от Централна Европа!…“ (Вж. Радой Ралин, Писмо до господин Владимир Клод Фишера, в. „Труд“, 8 ноември 1999 г., с. 15).
Оставям изявленията без коментар. Нека читателят добросъвестно сам да направи своите изводи.
Може ли един провокационен въпрос? Вярно ли е, че ти си подпомогнал с източници на финансиране Международната банка за търговия и развитие на братя Боневи?
Защо провокационен? По мой адрес неведнъж са тиражирани лъжи. Една от тях е: — „средствата на Международната банка за търговия и развитие е осигурил от научно-техническото разузнаване! техният братовчед (!) бившия член на Политбюро(!) Станиш Бонев“.
Под достойнството ми беше да опровергавам и сега да коментирам тези три лъжи.
Бащата на братя Боневи — Евлоги Бонев, е син на известен и заслужил миньор в Перник — Боне Митов — силен и мъдър човек. Евлоги Бонев е инженер-строител с голяма ерудиция, богато излъчване, изящна външност и заедно с това учтив и скромен. Неговото хоби е музиката.
В началото на седемдесетте години работеше като съветник за международните организации в Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество в Министерския съвет. Нашата страна го изпрати на работа в Ню Йорк — Организацията на обединените нации (ООН). Там получи висока оценка за работата си. Беше изпратен като независим посланик на ООН за Афганистан. След това остана на работа с ранг на посланик в Програмата за развитие на ООН в Швейцария.