Съчетаването на теорията с практиката бе ръководно начало в моята дейност в Държавния комитет за планиране. Въпреки огромната ми служебна заетост, нито за миг не ми минаваше мисълта да се откажа от преподавателска дейност в института. Някои колеги от моя или по-низш ранг отстъпваха лекциите си на други преподаватели, като смятаха, че дълго време ще работят на предоставената им длъжност. Смятах това за неправилно. Защото човек се лишава от едно задължение към аудитория, която го заставя винаги да бъде в крак с най-новите постижения в съответната наука, защото човек се откъсва от погледите на младите хора, жадни за знания. През всичките години на преподавателската ми дейност се отнасях с голямо уважение към студентите, стремях се да им дам онова, което зная, което ги интересува по дисциплината, което преподавах. Това още повече ме задължаваше, когато бях начело на най-висшия орган на плановата дейност. Макар че времето на лекциите, всеки вторник от 7:00 до 9:00 часа, не бе най-удобно и за студентите, и за мен, аудиторията се пълнеше със слушатели. Идваха студенти от предходни години, от други специалности, защото знаеха, че ще чуят нещо ново, нетрадиционно по актуалните проблеми на планирането на народното стопанство.
През лятото на 1984 г. присъствах на Държавен изпит на студентите по специалността. Имах и четирима дипломанти. Целта ми бе да разбера начина на тяхното мислене и да чуя как ще се представят отличниците при защитата на дипломните си работи. Чух защитата на много будни младежи. Помолих ръководството на катедрата да ми представи списък на десетина отличници, които желаят да постъпят на работа в Държавния комитет за планиране. Възложих на кадровика Кирил Тричков, главен специалист в комитета за планиране, да се срещне със студентите, да подготви заповеди за назначаването им на свободни длъжности. Така и стана. На заседателната маса в моя кабинет седнаха единадесет млади и умни момчета. Почерпих ги с кафе. Огледах всички заедно и всеки поотделно. И днес са пред мен техните грейнали очи. Помня имената им: Васил Кинов, Димитър Костов, Иван Димов, Александър Александров, Георги Рогачев, Иван Танушев и т.н. В непринуден разговор им казах: „Вие започвате професионалния си път в едно от най-престижните държавни учреждения. За да работите тук, са необходими много знания. Ще видите предимно възрастни хора с богат практически опит. Вие сте първите служители в комитета, дошли направо от студентската скамейка. Нужно ви е време да се адаптирате към ситуацията, да натрупате опит, за да предлагате целесъобразни планови решения. Смятам за необходимо да се запознаете с работата на всички направления и дирекции в комитета, да посетите министерства, ведомства и някои по-големи стопански организации и тогава да определите кой в какъв сектор желае да продължи да работи. Тогава ще ви преназначим на нови работни места и с нови заплати. Работникът в плановата дейност не е и не може да бъде обикновен чиновник или технократ. Плановата дейност има творчески характер. Тя е изкуство. Чрез нея се определят насоките и бъдещото развитие на обществото, създават се нормални условия за живот на всеки негов член. Затова от работниците в планирането се изисква високо чувство на отговорност за поръчаната работа, принципност и деловитост, непрекъснато повишаване на знания и умения, прилагане на държавнически подход при вземане на всяко решение в планирането. Непрекъснато се учете, не жалете време, посещавайки предприятия и обединения, изучавайте практическия опит, живия икономически живот. Вие се утрешните ръководители на това ведомство, може би тук седи и утрешният негов председател“.
Вторият студентски набор постъпи на работа в комитета през лятото на 1985 г. Нови десет отличници-плановици вляха своите сили в колектива на плановия комитет. За съжаление това хубаво начало бе прекъснато през следващата 1986 година.